— Бях с Розарио и се любихме. И не ме питай вече какво върша, къде ходя и с кого съм, защото сега вече знаеш: любя се, където мога и с когото мога. И искам да ти кажа още и следното: обичам да се любя и не искам да престана.
— Но с Розарио, дъще моя — възкликнах аз, — даваш ли си сметка кой е Розарио?
— Той или някой друг, за мен е все едно, казах ти вече: искам да се любя, защото това е единственото нещо, което ми харесва и което мога да върша. И от сега нататък ще бъде винаги така, затова не ме питай повече, защото ще ти отговарям все същото.
Тя никога не беше говорила толкова ясно, тоест това бе първия път, когато ми говореше, и аз разбрах, че докато не й мине тая лудост, трябваше да правя, както тя каза — да не я питам и да мълча.
Така и сторих. Привърших да се обличам в мълчание, а тя от другата страна на леглото правеше същото.
Най-сетне излязохме от бараката и намерихме Розарио, седнал пред масата с майка си. Той ядеше салата от лук с хляб. Кончета скочи насреща ни и веднага започна с обичайните си несвързани и възбудени бръщолевения, които ме бяха толкова ядосали първия път, когато я видях, а представете си сега.
— И така, вече си отивате вече — каза тя. — Връщате се в Рим, щастливки, отивате си и ни оставяте нас, клетите селяни, оставяте ни тук, в тази пустиня, където няма вече нищо, всички са гладни, къщите разрушени и хората ходят голи и боси като цигани. Щастливки, отивате да живеете отново като госпожи в Рим, там има изобилие и това, което англичаните даваха тук само три дни, там ще го дават цялата година. Но аз се радвам, защото ви обичам и е радостно да видиш, че хората, които обичаш, имат щастие и са добре.
Тогава, за да я накарам да свърши по-скоро, заговорих:
— Да, ние сме щастливки, ние сме наистина щастливки, няма какво да се каже. Особено, че срещнахме семейство като вашето.
Но тя не разбра иронията ми и продължи:
— Можеш да го заявиш на висок глас, че сме добро семейство. Отнесохме се с вас като със сестра и дъщеря, ядохте и пихте, спахте и правехте каквото си искахте. Ех, семейства като нашето са редки!
«За щастие», искаше ми се да добавя, но се въздържах, защото бързах за тръгнем, та макар и с този Розарио, който ми беше толкова омразен, само и само да не стая повече затворена сред гъстите портокалови градини в оная колиба, прилична на затвор. Сбогувахме се с Винченцо, който ни каза полуидиотски:
— Отивате ли си вече? Но нали току-що пристигнахте… Защо не останете поне до августовските празници?
Кончета ме прегърна и целуна по двете страни със звучни целувки, с които, както и с приказките си, като че искаше да ни се подиграе.
Най-после се упътихме по пътеката, обръщайки гръб на оня проклет червен дом. На шосето чакаше камионът. Качихме се: Розета до Розарио, а аз до Розета.
Розарио запали мотора и даде ход, заявявайки:
— Заминаваме за Рим!
Камионът тръгна бързо по страничният път по посока към междуградския. Беше вече късна сутрин и юнското слънце бе жарко, пресушаващо, пълно с радостна и млада сила, шосето бе побеляло от прах, храстите също побелели и когато камионът намаляваше хода си, дочувях песента на щурците, скрити сред листата на редките дървета, които обграждаха пътя. Като чух тия щурци и като видях белия прах по шосето и по храстите и чучулигите, които се стрелкат долу да кълват магарешкия тор и после отлитат в сияйното небе, изведнъж очите ми се изпълниха със сълзи. Да, това беше полето, моето скъпо поле, където бях отгледана, където бях израсла и към което в най-острите моменти на глад, през време на войната, бях прибягвала, както се прибягва до много стара майка, която е патила и видяла много неща и въпреки това е останала добра и знае да прощава всичко. Но полето за съжаление ми беше изменило и всичко беше свършило зле. Сега аз бях променена, а то се беше останало същото и вечно и слънцето му затопляше всичко освен моето заледено сърце. И щурците, така приятни, когато човек е млад и обича живота, сега ми бяха почти досадни, защото не очаквах вече нищо. И мирисът на сухия и топъл прах, който упойва чувствата, когато са още чисти и непокътнати, сега ме задушаваше, сякаш някаква ръка ми беше запушила устата и носа. Полето ми беше изменило и аз се завръщах в Рим без надежда, почти отчаяна. Плачех тихо и пиех горчивите си сълзи, които се стичаха от очите ми, като се стараех да държа главата си обърната към шосето, за да не ме видят Розарио и Розета, че плача. Но тя забеляза и изведнъж ме запита: