— Защо плачеш, мамо? — Гласът й бе така сладък, че за момент ме накара да си помисля, че по някакво чудо тя отново бе моята някогашна Розета. Тъкмо щях да й отговоря, когато, обръщайки се, видях, че тя бе сложила ръката си на хълбока на Розарио и много по-нагоре, близо до слабините, и си спомних, че от няколко минути те се бяха смълчали и дори не помръдваха. Разбрах, че мълчанието и неподвижността им бяха от удоволствието, което те си правеха пред очите ми, и онази нежност в гласа на Розета не бе непорочна, а се дължеше на любовта, която правеха без свян и без срам рано-рано сутринта, докато той караше колата, като животните, които я правят през всички часове и навсякъде.
Тогава казах:
— Плача за срама, за това плача.
При тези думи Розета се опита да си изтегли ръката, но омразният Розарио я грабна и я сложи отново на хълбока си. Тя е потегли малко или поне тъй ми се стори. После той й пусна ръката и тя не я отдръпна вече и аз разбрах завинаги, че онова, което вършеше, бе за нея по-силно от моя срам и от нейния също, ако въобще тя можеше вече да изпита срам.
През това време вече летяхме по виа Апия, покрай големи явори, които се нижеха от двете страни на шосето, като сплитаха новите си гъсти листа над главите ни. Имах чувството, че се носим под някакъв зелен свод. Слънцето прозираше тук-таме между листата и хвърляше светли петна по пътя. От тези светлини и асфалтът, колкото и да бе непрозрачен, се превръщаше в някаква светла и жива материя, подобна на гърба на младо животно, пълно с кръв и сила. Аз държах главата си обърната към шосето, за да не гледам какво вършат Розарио и Розета и за да се разсея от мислите си, започнах да наблюдавам пейзажа. Минавах ме през места, наводнени от германците, когато бяха дигнали във въздуха бентовете. Сини води, набраздени от вятъра, с плуващи по тях корони на дървета и развалини, се разливаха там, където някога имаше обработени ниви и селски къщи.
Ето, минахме и Сан Биаджо и пътят пое край морето. Морето беше тихо, по него се носеше лек и свеж ветрец, който отбиваше напряко безбройните си вълни. Всяка вълна имаше око от светлина, което блестеше, и от това изглеждаше като че цялото море се усмихва на слънцето. Ето и Терачина. Тук пустошта ми направи още по-силно впечатление, отколкото във Фонди. Всички къщи бяха изпокъртени от огъня на картечниците и осеяни с големи и малки дупки. Прозорците се чернееха като очи на слепци или още по-лошо — бяха сини, където бе останала здрава само предната част на къщата. Виждаха се купища прашни разрушения и навсякъде трапове със застояла жълта вода. В Терачина нямаше жива душа, поне така ми се стори, нито на площада, където басейнът на фонтана беше пълен догоре с вар и пясък, нито по дългите и прави улици, които водеха до морето между два реда развалини. Помислих си, че в Терачина е било същото както във Фонди. Първият ден е било шумно като на панаир, пълно с войници, селяни и евакуирани, раздавали са храна и дрехи, имало е радост и шум — живот. След това войските са продължили към Рим и изведнъж животът се е отдръпнал и е останал само пустошта от развалини и тишина.
След Терачина поехме с голяма бързина по пътя, който води право към Чистерна. Сега от едната ни страна беше пълноводният и зелен отводнителен канал на пресушените земи, а от другата — една обширна равнина, на места наводнена, простираща се до подножието на сините планини, които затваряха хоризонта.
От време на време в края на пътя се срещаха по рововете разбити военни коли, обърнати с колелата нагоре, вече ръждясали и неузнаваеми, сякаш войната беше минала оттам преди много години. От време на време в някоя житна нива се мяркаше неподвижно, насочено към небето тънко дуло на танк и когато доближехме, различавахме целия танк, потънал сред високите класове, неподвижен и изсушен като животно, което е било смъртно ранено и после — изоставено.
Сега Розарио караше колата с голяма бързина, на едната си ръка, докато с другата стискаше ръката на Розета в скута й. Не можех да понасям тая гледка, тя бе още едно доказателство за нейната промяна и ето изведнъж, не зная как, си спомних, че Розета умееше да пее хубаво, имаше хубав, сладък и музикален глас и когато бяхме у дома, обичаше да пее, и аз от съседната стая често се унасях да я слушам, защото в гласа й, който се издигаше весел и спокоен, а тя пееше, без да се уморява, без да губи нишката на мелодията, проличаваше целият й характер, какъвто бе тогава и какъвто вече не беше. И така аз си спомних това по пътя между Терачина и Чистерна и ми се поиска поне за момент само да възкреся представата си за някогашната Розета.