И казах:
— Розета, защо не изпееш нещо? Ти умееш да пееш тъй хубаво, защо не изпееш една хубава песен… иначе от слънцето и дългия път ще заспим.
— Какво искаш да ти изпея? — запита тя.
Назовах й наслуки една песен, на мода преди няколко години, и тя веднага започна с пълно гърло, неподвижна, продължавайки да държи ръката на Розарио в полата си. Забелязах, че гласът й не е същият, изглеждаше по-несигурен и немелодичен, при това пееше погрешно. Изглежда и тя разбра, защото изведнъж прекъсна и каза:
— Страхувам се, че не ще мога вече да пея, мамо, чувствувам, че нямам желание.
Поиска ми се да й отговоря: «Нямаш желание и не можеш да пееш, защото държиш тая ръка в полата си и не си вече ти, нямаш някогашното чувство, което издуваше гърдите ти и те караше да пееш като птичка, затова?» Но нямах смелостта да говоря. Тогава Розарио се обади:
— Ех, ако искате, аз ще ви попея!
И запя с дрезгавия си глас някаква безсрамна песен. Сега ми стана още по-тежко от преди и затова, че Розета не можеше вече да пее, че се беше променила, и още, че той пееше. А през това време камионът летеше стремглаво и скоро стигнахме в Чистерна.
И тук както в Терачина беше същата пустош. Спомням си най-вече фонтана на площада, ограден с изпокъртени и разрушени къщи, басейнчето му беше пълно с мазилка и в средата имаше пиедестал със статуя, но тя беше обезглавена и на мястото й стърчеше черна желязна кука, липсваше едната й ръка, а на другата липсваше китката. Изглеждаше като жив човек именно защото нямаше глава и ръка. И тук не можеше да видиш дори куче. Хората или бяха още по планините, или се криеха в развалините.
Като минахме Чистерна, пътят пое сред редки гори. Не се виждаха къщи, а докъдето поглед стига, само зелена шир и разкривени червени дънери, сякаш бяха обелени. Времето не беше вече така хубаво. Откъм морето се издигаха леки, перести облаци във вид на ветрило, които скоро се увеличиха, уголеми се дръжката на ветрилото към морето, а перата му, образувани от сиви гъсти облаци, се ширна по цялото небе. Слънцето беше залязло и полето, с мрачните и криви червени коркови дървета, които сякаш страдаха, че са криви и червени, доби убит и мътен цвят. Наоколо цареше пълна тишина, макар че шумът на мотора не спираше нито за миг; тя се чувствуваше, защото не се чуваше нито песента на птици, нито свирнята на щурци. Розета дремеше, Розарио пушеше, карайки, а аз наблюдавах ту белите километражни камъни, ту се взирах назад в гората, без да виждам нищо и никого. После пътят зави и изведнъж, както гледах дърветата, бях тласната към предното стъкло на камиона. Щом паднах назад, забелязах, че пътят по цялата му ширина беше пресечен от един повален телеграфен стълб. В същото време трима мъже изскочиха зад дърветата, приближиха се напред и замахаха на колата да спре. Като се събуди, Розета запита:
— Какво има?
Но никой не й отговори, защото не разбирах нищо, а Розарио беше вече слязъл от колата и решително се отправи към тримата мъже. Спомням си ги много добре и бих ги разпознала между хиляди, тия мъже, облечени в дрипи както всички в ония дни. Единият беше нисък, рус, с широки плещи, с кадифено палто, вторият висок, на средна възраст, сух и слаб, с опънато изпито лице, хлътнали очи и прошарени и разчорлени коси. Третият беше съвсем обикновен тъмен младеж с широко лице, черни коси, не много различен от Розарио. Забелязах, че слизайки от колата, Розарио бръкна в джоба си, извади оттам малък пакет и го мушна отпред при документите на колата. Разбрах, че пакетът съдържаше пари и изведнъж разбрах също, че тия трима мъже бяха разбойници. После всичко стана само за миг, докато Розета и аз гледахме неподвижни и замръзнали от учудване през мръсното от смачкани буболечки и следи от дъжд и прах стъкло на колата, което прибавяше някаква тъга и несигурност към угасналата вече светлина на облачното небе.
И така, ние видяхме през стъклото, че Розарио отиде насреща им смело, защото беше смел, а ония тримата го срещнаха заплашително. Розарио беше гърбом към нас, а с лице беше русият, който нещо му говореше. Устата му беше червена и малко крива, с някаква подутина на единия й край. Русият каза нещо, а Розарио отговори. После русият пак каза нещо и при втория отговор на Розарио той вдигна ръка и сграби Розарио за яката точно под брадата. Розарио разтърси плещи най-напред надясно, после наляво и се освободи, а в същото време видях ясно, че бръкна с ръка в задния джоб на панталоните си. Веднага след това чух изстрел, после още два и помислих, че стреля Розарио. Но той се обърна и понечи да тръгне към камиона, ала с наведена глава, някак особено несигурен. После неочаквано падна на колене, поддържайки се с ръце о земята, остана за миг така, с наведена глава, сякаш размишлявайки нещо, и накрая се катурна на едната си страна. Без да му обръщат внимание, тримата мъже тръгнаха към камиона. Русият, който все още стискаше пистолета в ръка, се улови за вратата на камиона, надвеси се в кабината и каза задъхан: