— Вие двете, веднага слезте, веднага!
В същото време размахваше пистолета може би не толкова да ни сплаши, колкото да ни даде да разберем, че трябва да слезем. Аз през това време другите двама се мъчеха да отместят стълба от шосето. Разбрах, че трябва де са подчиним, и казах на Розета:
— Ела да слезем.
Наканих се за отворя вратата. Но русият, който беше вече почти влязъл в кабината, ненадейно се надвеси навън, оглеждайки шосето, и аз забелязах, че другите двама му правеха знаци, като че го предупреждаваха за нещо ново, което ставаше. Той изпсува, скочи от камиона и настигна двамата си другари. После видях, че и тримата се затичаха през гората и бягайки зигзагообразно между дънерите, изчезнаха от погледа ми. За миг не се видя нищо и никой, освен измъкнатия встрани телеграфен стълб и тялото на Розарио, проснато неподвижно по средата на шосето. Казах на Розета:
— А сега какво ще правим? — Но почти в същия миг видях да се появява една малка открита военна кола с двама английски офицери и един войник — шофьор. Колата намали хода си, защото тялото на Розарио препречваше пътя, но не толкова, че да не могат да го отминат, карайки покрай канавката. Двамата офицери се обърнаха да видят тялото, после и нас двете. Забелязах, че един от двамата прави знак на шофьора, като че искаше да каже: «Който мре, ще мре, карай!» И когато веднага потегли, като заобиколи, мина досам тялото на Розарио и се стрелна напред, изчезвайки много бързо зад завоя в дъното на шосето. Тогава, не зная как, се сетих за парите, които Розарио беше скрил при документите на камиона. Розета видя движението ми и ми хвърли укоризен поглед. Неочаквано се чу силно изскрибуцване на спирачки и един камион спря отведнъж до нашия.
Този път караше италианец, дребен мъж с голяма и плешива глава, с бледо изпотено лице, с кръгли очи и дълги бакенбарди, проточени до бузите му. Лицето му беше изплашено и недоволно, но не злобно, а като на човек, комуто по неволя се налага да извърши смела постъпка и същевременно дълбоко в душата си проклиня случая, който мимо желанието му го принуждава да бъде смел.
Без да смаля ръка от кормилото, той запита бързо:
— Какво се е случило?
Казах:
— Спряха ни и убиха тоя младеж, после избягаха. Искаха да ни ограбят. А сега ние двете, клети бежанки…
Шофьорът ме прекъсна:
— Накъде избягаха?
Посочих горичката, той изви уплашено нататък очи и каза:
— За бога, скоро, качвайте се в моя камион, ако искате да дойдете в Рим, но бързайте, за бога.
Разбрах, че ако се колебая още миг, той ще потегли, и слязох бързо, дърпайки Розета за ръка. Но той ни извика с развълнуван глас:
— Отместете това тяло, отместете го, иначе как ще мина?
Погледнах и видях, че неговият камион беше много по-широк от колата на английските офицери и нямаше достатъчно място, за да мине между канавката и тялото на Розарио.
— Побързайте, за бога — извика той пак с проклеващ глас.
Тогава аз се стреснах и казах на Розета:
— Помогни ми.
Упътих се право към тялото на Розарио, който лежеше на една страна, едната му ръка беше вдигната над главата, като да се улови за нещо, но не бе успял. Наведох се, улових го за единия крак, Розета се наведе и го улови за драгия. Така, с голямо усилие, защото кой знае колко тежеше, ние го изтеглихме в единия край на канавката, като тялото, главата и дългите му протегнати ръце се влачеха безжизнено по асфалта. Розета първа пусна крака му и аз веднага направих същото, но после се наведох бързо над мъртвия, инстинктивно, като че се боях да не е още жив: пакетът с парите му беше в пазвата и ми се искаше да ги задържа, защото в положението, в което бяхме, те щяха да са ми много нужни, така че исках да се уверя, че наистина е мъртъв. А той действително беше издъхнал, разбрах, по отворените му безжизнени очи, загледани широко без посока, лъскави и неподвижни. Признавам, в случая постъпих интересчийски подло, както би постъпила Кончета, според нейната разбиране, че «войната си е война». Бях задигнала парите на мъртвеца, заради тях се боях да не би да е още жив, но като разбрах, че наистина е мъртъв, пожелах да покрия престъпния си страх с милосърдна постъпка, която впрочем не ми струваше нищо. Бързо, докато човекът от камиона крещеше «Бъди спокойна, мъртъв е, няма какво повече да се направи», наведох се и прекръстих Розарио на гърдите там, където черното му палто беше потъмняло от широко кърваво петно. При това движение почувствувах, че пръстите ми се докосват до плата на палтото, там, където беше мокро от кръв. После, като тичахме заедно с Розета към камиона, погледнах крадешком пръстите си, с които бях прекръстила Розарио, и видях, че са изцапани с прясна кръв. При вида на тази кръв изпитах внезапно угризение, почти отвращение от самата мен, че тъй лицемерно бях прекръстила човека, когото току-що бях ограбила, и пожелах Розета да не е забелязала. Като избърсвах обаче пръстите си в полата, видях, че тя ме гледа, и разбрах, че е видяла всичко. Качихме се до шофьора и камионът потегли.