След това съм заспала.
Глава втора
Събудих се може би след час. Влакът беше спрял; цареше голяма тишина. Във вагона не можеше да се диша от горещина. Розета бе станала и облегната на прозореца, гледаше навън. По дължината на целия вагон много от пътниците се бяха надвесили по прозорците. Станах трудно, защото бях замаяна и изпотена. Застанах до прозореца и аз. Навън слънцето блестеше, небето беше синьо и пред нас се простираше хълмистото зелено поле, покрито с лозя. На един от хълмовете, точно пред влака имаше една бяла къщичка, обхваната от пожар. От прозорците й изскачаха червени огнени езици и кълба чер дим. Всичко наоколо беше неподвижно и спокойно, пламъците и димът бяха единствените неща, които се движеха в този наистина прекрасен ден. Никъде по полето не се мяркаше жива душа. Изведнъж пътниците от вагона завикаха:
— Ето го, ето го!
Тогава погледнах нагоре и в една точка на кръгозора забелязах черно насекомо, което скоро прие формата на самолет и изчезна. После изведнъж го чух да прелетява над нас, над влака, със страшен метален грохот и бясно боботене, а в самия грохот се чуваше нещо като тракване на шевна машина. Грохотът трая само миг, после отслабна и веднага след това наблизо се чу много силен взрив. Всички се хвърлиха на пода на вагона освен аз, защото не успях, пък и не помислих за това. Така можах да видя как бялата къщичка изчезна в огромен сив облак, който веднага започна да расте под хълма и се спускаше на кълба към влака. Отново настъпи тишина и хората започнаха да се дигат, като почти не вярваха, че са останали живи. После пак се надвесиха на прозорците. Въздухът беше пълен със ситен прах, който караше хората да кашлят. Облакът се разкъса бавно и всички успяхме да видим, че бялата къщичка е изчезнала.
След няколко минути влакът потегли отново.
Това беше най-значителното нещо, което се случи през време на пътуването. Влакът спираше много пъти сред откритото поле, понякога за половин час, понякога за един и затова разстоянието, което в нормални времена минаваше за два часа, сега взе за шест.
Розета, която в Рим по време на бомбардировките беше преживяла силен страх, този път, след като бялата къщурка полетя във въздуха и влакът отново пое по своя път, каза:
— Тук на открито се страхувам по-малко, отколкото в Рим. Тук има слънце, въздух, на открито сме. В Рим много се боях, че къщата ще падне върху главите ни. Ако умра тук, поне ще видя слънцето.
Тогава един от пътниците, който пътуваше с нас в коридора се намеси:
— В Неапол видях умрели на слънце. Труповете им лежаха в две редици по тротоарите, след бомбардировката. Изглеждаха като купчина мръсни дрипи. Добре са видели слънцето преди да умрат…
Друг пътник се усмихна иронично и добави:
— Как казват в Неапол, в песента? «O sole mio», нали?
Но никой нямаше желание да говори и още по-малко да се шегува. Така че, докато трая пътуването, мълчахме.
Трябваше да слезем във Фонди и когато отминахме Терачина, казах на Розета да се приготви. Родителите ми живееха в едно планинско село към Валекорса. Имаха къщичка и малко земя. От Фонди по шосето с лека кола се отиваше за час. Но щом стигнахме на височината на Монте Сан Биаджо, едно селце, кацнало на един хълм, който гледаше към Фонди, видях, че всички слизат. Германците бяха слезли още в Терачина и във влака бяха останали само италианците. Слязоха всички и ние с Розета останахме в едно празно купе. Изведнъж се почувствах по-добре, защото бяхме сами в този хубав ден и скоро щяхме да стигнем във Фонди, а оттам да отидем при родителите ми.
Влакът не мърдаше, но това не ме учуди — толкова пъти беше спирал. Казах на Розета:
— Ще видиш, че на село ще се почувстваш възродена. Ще ядеш, ще спиш и всичко ще върви добре.
Продължих да й говоря какво ще вършим на село, но влакът все още не мърдаше. Вероятно е било вече един или два часа, беше много горещо и аз казах на Розета:
— Да хапнем…
Свалих куфарчето с храна, отворих го и приготвих две хлебчета със салам. Имах и шише вино. Налях една чаша на Розета и една изпих аз. Ядяхме, а горещината се усилваше. Цареше голяма горещина. През прозорците на влака долиташе песента на щурци, скрити в клоните на изгорелите и побелели от прах яворови дървета, наредени в кръг около площада на гарата, сякаш бяхме в месец август.