Същата вечер, след като си бяхме легнали, казах на Розета:
— Това е семейство на престъпници. Може да не ни направят нищо лошо, но могат и да ни убият, и да ни заровят като тор на портокаловите дървета, и то без да им трепне окото.
Казах й това, за да се освободя от безпокойството си, но, изглежда, сгреших, защото Розета, несъвзела се още от страховете при бомбардировките, започна веднага да плаче, притисна се към мене и прошепна:
— Мамо, много ме е страх… защо не се махнем веднага?
Тогава добавих, че това са само мои фантазии, че всичко зависи от войната, че Винченцо, Кончета и синовете им сигурно са добри хора. Тя, изглежда, не остана убедена от думите ми и накрая каза:
— Но аз, все едно, бих се махнала още и за това, че тук се живее много лошо.
Обещах й да се махнем в най-скоро време, защото в това отношение тя беше права: живеехме много зле.
Толкова зле, че сега, когато си спомня, мога да кажа, че през цялото време на войната, прекарано извън дома ни, никъде не съм се чувствала толкова зле, както у Кончета.
Беше ни отстъпила спалнята си, в която тя и мъжът й са спали от деня на сватбата си; но трябва да кажа, че макар да съм селянка като нея, никога в живота си не бях виждала подобна мръсотия. В стаята вонеше толкова силно, че макар прозорците да стояха непрекъснато отворени, в нея липсваше въздух и ми се струваше, че се задушавам. На какво вонеше стаята? На затворено, на стари мръсотии и гнило, буболечки и пикоч. Като търсех причината за тая воня, отворих двете нощни долапчета: в тях имаше две нощни гърнета, високи и тесни, подобни на тръби от бял порцелан, без дръжки, нашарени с рози. Тия нощни гърнета никога не бяха измивани и вътре имаше какво ли не щеш. Голяма част от вонята идваше оттам. Изнесох ги пред вратата и Кончета едва не ме наби, като крещеше ядосана, че тези гърнета ги имала от майка си, че били семейни и не можела да разбере защо не ги искам в стаята. После, първата нощ, когато легнахме в онова голямо брачно легло върху дюшека, цял с дупки и издутини, пълен с топки и със скърцащи и боцкащи неща, от съвсем тънка тъкан, която при всяко движение сякаш се цепеше, усещах през цялото време, че нещо ме хапе. Същото ставаше и с Розета, която не намираше мира и току се въртеше и не заспиваше. Най-после запалих свещта и със свещник в ръка проверих леглото: на светлината видях не една или две, а цели дружини дървеници, които бягаха на всички страни, тъмночервени, едри, подути от нашата кръв, която бяха смукали часове наред. Леглото беше почерняло от тия дървеници и да си призная, никога дотогава не бях виждала толкова много наведнъж. В Рим ми се случи може би няколко пъти да открия една или две, но веднага давах дюшеците да се преправят и след това вече не се появяваха. Но тук бяха с хиляди. Ясно бе, че се бяха скрили не само в дюшека, но и в дъските на леглото, и изобщо в цялата стая. На следната утрин двете с Розета се измихме и се огледахме в огледалото на гардероба. Целите ни тела и лица бяха покрити с червени пришки. Дървениците ни бяха изпохапали навсякъде и изглеждахме като болни от някаква отвратителна кожна болест.
Извиках Кончета, показах й Розета, която плачеше, седнала гола на леглото, и й казах, че е срамота да ти кара да спим при дървеници. А тя, както винаги екзалтирана, отвърна:
— Прави си, срамота е, неприлично е, зная, че има дървеници, гнусно е. Но ние сме бедни селяни, а ти си градска госпожа: за нас дървениците, а за тебе копринените чаршафи…
Признаваше с въодушевление, че съм права, но по странен начин, сякаш ми се подиграваше. И действително, след като заяви, че съм права, съвсем неочаквано заключи, че и дървениците били божи същества и че щом господ ги е създал, значело, че служели за нещо.
Тогава й заявих, че отсега нататък ще спим в колибата, дето държаха сеното за катъра. Сеното бодеше и вероятно и там имаше насекоми, но поне чисти, от ония, които пълзят по тялото и го гъделичкат, но не смучат кръв. Но си дадох сметка, че така не можехме да я караме дълго време. В тази къща всичко беше отвратително: не само спането, но и храната. Кончета беше нехайна, мръсна, винаги забързана, винаги занемарена, а кухнята й представляваше една дупка, където тиганите и чиниите бяха замърсени от години. Там никога нямаше вода, нищо не се миеше, готвеше се набързо, както дойдеше. Кончета приготвяше всеки ден едно и също ястие — това, което в Чочария наричат минестрина — тънки филии хляб, поставени в глинен съд и залети с бобена чорба. Това ядене се яде студено, след като хлябът се е напоил добре и се е превърнал в каша. Никога не съм обичала тази минестрина, но у Кончета, отчасти поради мръсотията (в паницата винаги намирах удавена муха или буболечка), отчасти защото не умееше да приготвя добре дори тази толкова проста гозба, от минестрината чак ми се гадеше. И после те я ядяха по селски, без паници, гребяха с лъжицата си, слагаха я в устата си и след това пак я потапяха в кашата.