При тия разкази аз оставах изумена, а Кончета се смееше и повтаряше:
— Ех, млади са… На младежите харесват девойки… кръвта на младежите е гореща!
Но по-изумена от мене оставаше Розета, която виждах как пребледнява и се разтреперва. Затова един ден вече не се стърпях и казах:
— Но престанете най-после, така не се говори пред едно момиче!
По добре да бяха протестирали, дори да бяха ме изругали, а те само изгледаха Розета под вежди с черните си святкащи очи, които навяваха страх, докато майка им повтаряше:
— Младежи, то се знае, младежи с гореща кръв. Но ти, Чезира, не бива да се страхуваш за дъщеря си. Синовете ми не биха я докоснали, милиони да им дават. Вие сте на гости, а гостът тук е свят. Тук дъщеря ти е на сигурно място като в църква.
Но от мълчанието на синовете и екзалтацията на майката страхът ми растеше. През това време се бях снабдила от един селянин с един сгъваем нож и го държах в джоба си с парите. Нищо не се знае: ако биха се опитали да сторят нещо, първо трябваше да нападнат мене, а аз се чувствах способна да ги изколя.
Ала онова, което ни убеди окончателно, че трябва да се махнем оттам, беше нещо, което се случи няколко седмици след пристигането ни. Една сутрин аз и Розета, седнали на гумното, ронехме царевица, за да не стоим без работа, когато от към пътеката се зададоха двама мъже. Веднага разбрах кои бяха не само по пушките, преметнати през рамо, но и по черните ризи, които се подаваха под куртките им, но и по това, че Розарио, единият от синовете на Кончета, който ядеше хляб и лук наблизо, щом ги зърна, тутакси изчезна между портокаловите дървета.
— Това са фашисти, ти си мълчи, остави на мене — прошепнах на Розета.
Новите фашисти, тези след 25 юли, ги познавах добре, защото в Рим бях имала с тях вземане-даване.
Те бяха измежду най-дръзките и най-лошите вагабонти, които от интерес навличаха черната риза сега, когато честните хора не искаха да я видят вече, но все пак бяха мъже здравеняци, каквито ги има толкова много в Трастевере и в Понте. Ала тия двамата веднага ги прецених; две отрепки, две плашила, двама нещастника, които сами се страхуваха от собствените си пушки повече, отколкото хората, които искаха да сплашат с тях. Единият от тях беше хром и плешив, със сбръчкано като изсъхнал кестен лице, с тесни рамене, просто да го съжалиш. Очите му бяха хлътнали, носът изострен, брадата — дълга. Другият беше почти джудже, но с голяма глава на професор, с очила, сериозен и дебел.
Кончета, която веднага слезе долу, поздрави първия с един красноречив прякор:
— Какво те носи по тоя край, Шимиоцо?
Шимиоцо, плешивият и слаб фашист, като се полюшваше на крака и удряше с ръка приклада на пушката си, отвърна:
— Стрино Кончета, стрино Кончета, да се разберем. Ти добре знаеш какво търсим, много добре знаеш.
— Честна дума, не те разбирам. Вино ли искаш? Хляб? Хлябът ни е малко, но можем да ти дадем шише вино и някоя и друга сушена смокиня. Селско нещо, то се знае…
— Стрино Кончета, ти си хитра, но този път се натъкна на по-хитър от тебе.
— Какво казваш, Шимиоцо, аз, хитра?
— Да, ти си хитра, мъжът ти е хитър, а двамата ти синове са още по-хитри.
— Моите синове ли? Че кой е виждал синовете ми? Отдавна не съм ги виждала. Те са в Албания. Клетите ми деца, те са в Албания да се бият за краля и за Мусолини, дано бог ги запази живи и здрави.
— Какъв ти крал, какъв ти крал, ние сме република, Кончета.
— Е, тогава да живее Републиката!
— А твоите синове не са в Албания, а тук!
— Тук ли? Ех, да беше вярно!
— Да, тук са. И вчера са ги видели да търгуват на черта борса в Кокуруцо.
— Какво говориш, Шимиоцо? Синовете ми да са тук? Да беше вярно, щях да ги прегърна, щях да зная, че са в безопасност, а то, всяко нощ се скъсвам от плач и страдам повече от Мадоната със седемте страдания…
— Стига! Кажи къде са и — толкова!
— Откъде да зная? Мога да ти дам вино, мога да ти дам сушени смокини, дори и малко царевично брашно, макар че има малко, но как да ти дам синовете си, като ги няма?
— Е, дай засега да опитаме това вино!
И така, те седнаха сред гумното на два стола. Кончета, въодушевена както винаги, отиде да вземе шише вино и две чаши, донесе и панерче сушени смокини. Шимиоцо, който беше възседнал стола като кон, пийна от виното и каза:
— Синовете ти са дезертьори. Знаеш ли, че има декрет за дезертьорите? Ако ги хванем, трябва да ги разстреляме. Такъв е законът.