— Имате право — отвърна весело тя, — дезертьорите трябва да ги разстрелват… мошеници… всички да разстрелят. Но моите синове, Шимиоцо, не са дезертьори.
— А какво са?
— Войници. Воюват за Мусолини, господ да му дари дълъг живот.
— Да, като търгуват на черна борса, нали?
— Искаш ли още вино?
Изобщо, когато не можеше да отговори друго, тя им предлагаше вино, а двамата, които бяха дошли най-вече заради виното, приемаха и пиеха.
Ние с Розета стояхме встрани, седнали на стъпалата на стълбището. Докато пиеше, Шимиоцо непрекъснато разглеждаше Розета, но не като полицай, за да разбере дали е в ред с документите си, а по краката, по гърдите, като мъж, на когото една привлекателна жена е запалила кръвта. Най-после запита Кончета:
— А тия двете кои са?
Тъй като не исках фашистите да разберат, че сме от Рим, вместо Кончета отговорих набързо аз:
— Ние сме братовчедки на Кончета, идваме от Валекорса.
А Кончета въодушевено потвърди:
— Вярно, те са мои братовчедки. Чезира е дъщеря на вуйчо ми. Наша кръв. Дойдоха да живеят при нас, нали знаеш, кръвта вода не става.
Но Шимиоцо не остана убеден. Очевидно беше по-умен, отколкото изглеждаше.
— Не знаех, че имаш роднини във Валекорса. Винаги си ми казвала, че си от Минтурно. А как се казва тази хубава девойка?
— Казва се Розета — отвърнах аз.
Той изпразни чашата, после стана и се приближи до нас.
— Розета, ти ми харесваш. Тъкмо сега имаме нужда от една прислужница горе, на поста, която да посготвя и да ни оправя леглата. Розета, искаш ли да дойдеш с нас?
Като каза това, той протегна ръка и хвана Розета за брадичката. Но аз веднага го ударих по ръката, като казах:
— Дръж ръцете си на място!
Той ме изгледа с широко разтворени очи, преструвайки се на учуден.
— Хей, какво те прихваща?
А той, като свали пушката от рамото си и я насочи срещу мен, отвърна нахално:
— А ти знаеш ли с кого говориш? Горе ръцете!
Съвсем спокойно, като че вместо пушка той бе насочил срещу мене бъркачката за качамак, отстраних леко цевта и му отвърнах презрително:
— Какви ти ръце горе? Да не смяташ, че ще ме уплашиш с пушката си? Знаеш ли за какво ти служи тя? Да пиеш чуждото вино и да лапаш чуждите смокини. Та и слепият ще види, че си пукнал от глад и нищо повече.
Странно, той изведнъж се укроти и като се засмя, каза на другия:
— Заслужава най-малко да бъде застреляна, какво ще кажеш, а?
Но другият тръсна рамене и избъбря нещо като:
— Жени са… не се тревожи.
Тогава Шимиоцо свали пушката си и с тържествен тон заяви:
— Този път ти прощавам, но знай, че си била на косъм от смъртта. Който докосне милиция, чака го куршум!
Това бе лозунг, написан по стените на Рим и във Фонди. Тоя негодник го беше научил от стените.
— Но решено е — добави той, — ще пратиш дъщеря си на поста за прислужница в местността Кокуруцо.
Отвърнах му:
— Ти дъщеря ми има да я сънуваш. Аз нищо няма да ти пратя!
А той се обърна към Кончета и каза:
— Да направим замяна, Кончета. Ние няма да търсим вече синовете ти, които са тук, и ти знаеш, че ако ги потърсим както трябва, непременно ще ги арестуваме. В замяна ти ще ни изпратиш братовчедка си. Разбрахме се, нали?
А тази никаквица Кончета, толкова по-въодушевена, колкото повече предложенията бяха невъзможни и престъпни, отвърна поривисто:
— Разбира се, още утре сутринта Розета ще бъде на поста. Аз ще я доведа. Бъдете спокойни. Розета ще ви готви, ще ви прислужва, ще върши всичко, каквото поискате. Разбира се, утре сутринта ще ви я доведа.
Този път, макар че кръвта ми кипна, замълчах от благоразумие.
Двамата негодници постояха още малко, изпиха още по няколко чаши вино и след това единият с шишето, а другият с панерчето сушени смокини си отидоха по същата пътека, по която бяха дошли.
Щом изчезнаха, веднага казах на Кончета:
— Ти с ума си ли си? Че аз дъщеря си мъртва няма да я пратя да слугува на фашистите!
Не го казах много сърдито, защото всъщност се надявах, че Кончета се беше съгласила само привидно, само да не противоречи на двамата фашисти и да ги изпрати доволни. Но останах поразена, когато разбрах, че Кончета съвсем не бе възмутена, както си мислех.
— Е, в края на краищата няма да я изядат я? — каза тя. — Фашистите, драга моя, имат всичко: вино, бяло брашно, меко, боб. На поста всеки ден ядат юфка и телешко. Там Розета ще живее като царица.
— Какво приказваш? Луда ли си?
— Не казвам нищо, само казвам, че сме във война, а във войната е важно да не се противопоставяш на по-силния. Фашистите са по-силни и трябва да бъдем с тях. Утре може би ще бъдат англичаните и тогава ще слушаме англичаните.