— Но ти не разбра ли, че Розета я искат за друго? Не забеляза ли как оня негодник през цялото време я гледаше в гърдите?
— Голяма работа! И без това с един мъж или с друг все трябва да й дойде редът. Какво ще й стане? Сега е война, а във война жените не бива много да придирят, нито пък да претендират за уважение както в мирно време. И после, драга моя, куче, което лае, не хапе. Аз познавам Шимиоцо. Той мисли главно как да напълни търбуха си.
Изобщо стана ми ясно като бял ден, че тя прие сериозно предложението на Шимиоцо: «Ти ще ми дадеш Розета, а аз ще оставя синовете ти на мира.» И не мога да кажа, че от нейна гледна точка не беше права. Ако Розета отидеше като слугиня или нещо по-лошо при фашистите, ония двама разбойници, синовете й, можеха да си спят спокойно вкъщи и никой нямаше вече да ги потърси. Но свободата на синовете си тя искаше да заплати с дъщеря ми и аз, която също бях майка, разбрах, че тя от любов към децата си беше способна още на следния ден да извика фашистите и да им даде Розета. Затова нямаше вече смисъл да протестирам, а просто трябваше да бягаме. И така, изведнъж смених тона и казах спокойно:
— Добре, ще си помисля. Вярно е, че Розета при фашистите ще живее, както казваш, като царица, но все пак не би ми се искало…
— Хайде, хайде, приказки… Човек трябва да се нагажда към по-силния. Война е.
— Добре, тази нощ ще решим.
— Помисли си, помисли си. Не е бързо. Аз фашистите ги познавам. Ще кажа, че Розета ще иде при тях след няколко дни. Ще почакат. А ти няма да имаш вече нужда от нищо. Фашистите имат всичко: зехтин, вино, свинско, брашно… При тях само се яде и пие. Ще напълнеете, ще бъдете добре.
— Разбира се, разбира се!
— Провидението ги изпрати тия фашисти, Чезира, защото, да си призная, вече не можех да ви държа у нас. Вярно е, че плащаш, но в тия гладни години храната струва повече от парите. И освен това синовете ми не могат да продължават вечно тоя живот, непрекъснато да бягат, като цигани. Сега ще живеят спокойно, ще спят в мир и ще работят. Да, просто провидението ги изпрати тия фашисти!
С една дума, тя беше решила да пожертвува Розета. А аз от своя страна бях решила още същата нощ да се махнем оттам.
Ядохме, както обикновено, четиримата — Кончета, Винченцо и ние двете, защото синовете вече бяха във Фонди. Щом се прибрахме в плевнята, казах на Розета:
— Не смятай, че съм съгласна с Кончета. Преструвах се, защото от такива хора всичко може да се очаква. Сега ще си приготвим куфарите и призори ще се махнем оттук.
— Но къде ще идем, мамо? — попита тя разплакана.
— Ще се махнем от тая къща на престъпници. Ще отидем, където можем.
— Но къде?
За това бягство аз си бях мислила много пъти и си имах план. Казах й:
— При дядо ти и баба ти сега е невъзможно да идем, защото селото им било евакуирано и кой знае къде са отишли. Но най-напред ще идем при Томазино, той е добър човек, ще му поискаме съвет. Много пъти ми е казвал, че брат му живее в планината и там поминува добре с цялото си семейство. Така ще може да ни упъти. Не се страхувай. Майка ти е с тебе и те обича, имаме и пари, които са най-добрият приятел и единствените, на които може да се разчита. Ще намерим къде да идем.
С две думи, успокоих я между другото и с това, че Розета познаваше Томазино, доведен брат на Феста, собственик на земята, която Винченцо обработваше. Томазино беше търговец, който, макар и много страхлив, от любов към черната борса не можа да се реши да иде при своите в планината. Търгуваше с всичко по малко. Живееше в една къщичка на края на полето, в подножието на планината, и припечелваше добре, макар че излагаше на опасност живота си. Търгуваше при грохота на бомбардировките и картечните обстрелвания, сред насилията на фашистите и реквизициите на германците. Но за пари и страхливите стават смели. Томазино беше един от тях.
И така, на светлината на свещта прибрахме в куфарите малкото неща, които бяхме извадили след пристигането си. После, тъй както си бяхме облечени, легнахме в сеното и сме спали около четири часа. Розета наистина би спала и повече, защото беше млада и спеше дълбоко, така че можеше да дойде от село духовата музика да й свири до самите уши и тя пак нямаше да се събуди. Но аз, като по-стара от нея, спях леко, а откакто бяхме избягали, от грижи и от нерви, спях малко. Така че щом петлите пропяха, макар че беше още нощ, но зората наближаваше и петлите я усещаха и се чуха отначало слабо в дъното на равнината, после по-наблизо и накрая до нас — в кокошарника на Винченцо, станах от леглото и започнах да разтърсвам Розета. Казвам започнах, защото тя не искаше да се събуди, като в полусън питаше плачливо: «Какво има? Какво има?», сякаш беше забравила, че сме в къщата на Кончета и си мислеше, че сме в Рим, у дома си, където не ставаме никога преди седем.