Най-сетне се събуди и започна да се оплаква, а аз й казах:
— Да не предпочиташ да спиш до обяд и да те събуди някой черноризец?
Преди да излезем, подадох глава от вратата и погледнах към хармана. По земята личаха разпръснати за сушене смокини, един стол, на който Кончета беше забравило панерче с царевица, видях розовата и олющена стена на къщата, но нямаше никой. Тогава сложих куфарите на моя и на Розетиния сарък, както при идването ни от Монте Сан Бияджо, и така излязохме от колибата и забързахме по пътеката между портокаловите дървета.
Знаех накъде трябваше да вървим и щом излязохме от портокаловата градина на главния път, поех по посока към планината, на север от равнината на Фонди. Току-що се беше зазорило и аз си спомних за оная зора, когато избягах от Рим, и си помислих: «Кой знае още колко такива зори ще видя, докато се върна у дома.»
Сив, измамлив въздух трептеше над полето, небето беше белезникаво, с по някоя жълта звезда тук-там, сякаш не се раждаше денят, а втора нощ, по-малко черна от първата. По тъжните и неподвижни дървета, както и по чакъла, студен под босите ми крака, беше паднала роса. Тишината не беше вече нощна, а изпълнена със сухи изскърцвания, пърхане на криле и шумолене. Полето се приближаваше бавно. Вървях пред Розета и гледах планините, извисяващи се наоколо до небето, голи, тук-там с по някой храст, сякаш бяха пусти. Но аз съм планинка и зная, че веднъж стигнем в ли тия планини, ще намерим ниви, гори, храсти, колиби, къщурки, селяни и евакуирани. И си мислех, че на тези планини щяха да ни се случат още много неща и си пожелавах да бъдат добри и да намеря там добри хора, а не престъпници като Кончета и семейството й. Най-вече си пожелавах да останем там кратко време, англичаните да дойдат по-скоро и аз да мога да се върна в Рим, в апартамента и бакалницата си. През това време слънцето се беше вдигнало едва от ръба на планините и върховете наоколо започваха да розовеят. Нямаше вече звезди на небосклона, който стана бледосин. После слънцето блесна отведнъж, блестящо като злато в дъното на маслинените гори, между сивите клони, и неговите лъчи се плъзваха по пътя. Макар още слабо, усетих, че чакълът под краката ми не е вече тъй студен. Зарадвана от слънцето, казах на Розета:
— Кой би казал, че е война? Тук на полето човек не би помислил, че има война.
Розета дори нема време да ми отговори, защото откъм морето изскочи един самолет със страхотна бързина. Отначало чух шума му, който се засилваше, и след това го видях, че се спуска върху нас. Едва успях да грабна Розета за ръката и да се хвърля с нея отвъд канавката в една царевична нива, където паднахме по корем между стеблата, и самолетът мина много ниско над шосето с оглушаващ рев, гневен и зъл, сякаш ни се заканваше. Като стигна на далечния ъгъл на шосето, той се изви, издигна се изведнъж над една алея тополи и след това се отдалечи, като летеше по дължината на планините, но на половината им височина, и приличаше на муха, която лети на слънце. Аз лежах по корем, притиснала до себе си Розета, но гледах на шосето, където бе останал малкия куфар, който Розета бе изпуснала, когато я бях дръпнала за ръка. Забелязах, че когато самолетът летеше над шосето, от чакъла се надигнаха малки облачета прах, които бягаха по посока на планината заедно със самолета. Щом шумът стихна съвсем, излязох от нивата, отидох да погледна и видях, че куфарът е надупчен от много куршуми и че на пътя имаше много куршуми, дълги колкото кутрето ми. Нямаше съмнение: самолетът беше целил нас, защото на шосето бяхме само ние. «Да пукнеш» — помислих си и в гърдите ми се надигна ужасна омраза към войната. Авиаторът не ни познаваше, може би бе някой добър младеж на възрастта на Розета и само защото имаше война, се опита да ни убие, ей тъй, за удоволствие, като ловец, който е тръгнал на разходка с кучето си из гората и стреля наслуки в някое дърво, като си мисли: «Все нещо ще убия, било то врабче…»
Да, ние бяхме наистина две врабчета, взети на прицел — от някакъв безделник ловец, който, ако ги убиеше, щеше да ги остави там, където са паднали, защото и без това няма да му послужат за нищо.
Когато поехме отново по пътя, Розета каза:
— Мамо, а ти казваше, че на полето нямало война, пък този летец се опита да ни убие.
— Дъще — отвърнах й аз, — сбъркала съм. Войната е навсякъде — както в града, така и на полето!