Но стига! На един завой на пътеката по средата на мачерите видях бял вол, впрегнат в рало, а зад него един селянин, който го подкарваше с остен по своята тясна и дълга нивичка. Томазино доближи ръка до устата си и извика:
— Ей, Париде!
Селянинът повървя още малко след ралото, след това спря и се упъти бавно към нас.
Не беше много едър, но добре сложен, каквито са мъжете в Чочария, с кръгла глава, ниско чело, с малък и гърбав нос, със силно очертана челюст и уста, подобна на рязка, която сякаш никога не се усмихваше. Сочейки ни, Томазино му каза:
— Париде, това са две госпожи от Рим, търсят в тоя планински край някоя къщурка… докато дойдат англичаните, разбира се, въпрос на дни.
Париде свали черната си шапчица и ни загледа втренчено, с безизразно лице, както гледат като ослепени и тъпи селяните, които са били часове наред сами, с добичето, ралото и браздата. После бавно и неохотно отвърна, че свободни къщички вече нямало, малкото свободни били вече дадени под наем и изобщо не виждал къде бихме могли да се подслоним.
По лицето на Розета тутакси се появи отчаяние. Но аз си останах спокойна, защото имах пари в джоба си и знаех, че в края на краищата с пари всичко се нарежда. И действително щом Томазино му каза почти грубо: «Хей, Париде, да се разберем, госпожите ще платят… те не искат милостиня от никого, а плащат в брой.», Париде се почеса по тила и като сведе глава, призна, имал нещо подобно на обор или барака към къщата си, където държал стана и където, щом се касаело наистина за кратко време, сме можели да се настаним.
— Видя ли, че имало къща?… Стига човек да е разбран — каза Томазино. — Сега ти, Париде, гледай работата. Аз ще се погрижа да представя госпожите на жена ти.
След като размени още няколко думи, Париде се върна към ралото си, а ние продължихме изкачването.
Оставаше ни още малко път. След около четвърт час забелязахме три къщурки, разположени в полукръг върху равната част на една мачера. Бяха малки къщички с по две стаички, чиито задни стени бяха опрени на склона. Селяните си ги строяха сами, дори без помощта на майстор-зидар, и в тях само спят. През другото време обработват земята, а при дъжд и когато трябва да се хранят, се подслоняват в колибите, които се строят още по лесно от къщурките и могат да се издигнат само за една нощ от сух каменен зид със сламен покрив. И наистина около къщурките имаше разпръснати много колиби, образуващи нещо като малко селце. Над някои от тях се виеха стълбчета дим, което означаваше, че там се готви, други, изглежда се използваха за плевници или обори. По тясното свободно пространство на мачерата между къщите и колибите сновяха хора.
Когато най-сетне пристигнахме на площадката между колибите и къщурките, видяхме, че хората, които сновяха, приготвят голяма трапеза на открито, почти на края на мачерата, под сянката на една смокиново дърво. На масата вече бяха наредени чиниите и чашите, сега хората пренасяха големи пънове, които щяха да послужат за сядане. Един от тях щом ни видя, се запъти към Томазино и му извика:
— Тъкмо навреме идваш. Ще ядеш с нас.
Това беше Филипо, братът на Томазино. Никога не бях виждала двама братя толкова различни един от друг. Докато Томазино беше сдържан, мълчалив, затворен и почти мрачен, винаги зает с пресмятане на печалбите си, като през това време си хапеше ноктите и гледаше към земята, Филипо беше общителен и сърдечен. И той като Томазино беше бакалин, само че Томазино продаваше хранителни продукти, а Филиповият магазин бил нещо като универсален, където се продава по малко от всичко. Дребен на ръст, с къс врат и с глава, прикрепена почти без врат върху много широки плещи, той приличаше на пръстена тенджера, обърната наопаки, чиято по-тясна част стои нагоре, а по-широката надолу, а носът стърчи точно като чучур. Късите крака придържаха един широк и изпъкнал гръден кош, а изхвръкналото напред шкембе стоеше така, сякаш едва придържаше панталоните, пристегнати с колан, които давах илюзията, че при най-лекото движение ще се изхлузят от тялото му.
Щом Филипо научи, че сме бежанки, които ще живеем горе с тях, че имаме пари и че сме бакалки (за всичко това го осведоми Томазино, все тъй мрачен и без да се доизказва, сякаш говореше сам на себе си), Филипо едва не се хвърли на вратовете ни: