— Заповядайте на масата, седнете… Днес сме сготвили юфка с боб. Ще се нахраните при нас и докато пристигнат продуктите ви, ще ядете от нашите… и без това скоро ще дойдат англичаните, ще донесат всичко и ще има изобилие, а сега най-важното е да се сити и весели.
Филипо се засуети силно развълнуван, около трапезата и ни представи на дъщеря си — мила, малко тъжна мургава девойка, и на сина си — нисък младеж, с широки, леко прегърбени рамене, който изглеждаше гърбав, но всъщност не беше. Той беше много мургав и носеше очила поради късогледите си очи. Беше доктор, така поне каза бащата.
— Представям ви сина си Микеле… той е доктор.
После ни запозна със съпругата си — жена с изплашено лице, с много бяла кожа, хлътнали очи със сини кръгове и силен грим. Страдаше от астма, а според мен, изглежда, че страдаше и от страх.
Както вече казах, щом узна, че имам бакалница в Рим, Филипо изведнъж се обърна към мене със сърдечен, дори братски тон. След кота ме запита имам ли пари, и като разбра, че имам, ми довери, че също имал една голяма сума в джоба си на панталоните си, която щяла да му стигне дори ако случайно англичаните се забавели с още една година. Разговаряше с мене доверчиво, като равен с равен, с една дума — като търговец с търговец. И аз отново се почувствах успокоена. Но нито аз, нито той знаехме тогава, че тази огромна сума през време на войната постепенно ще се обезцени и накрая нямаше да ни стигне да преживеем с нея дори месец.
Филипо каза още:
— Ние ще останем тук, докато дойдат англичаните, ще ядем и пием, за друго няма да мислим… Като дойдат, те ще ни донесат вино, зехтин, брашно, ще се върне изобилието и ние, търговците, веднага ще подхванем пак търговията си, като да не е било нищо.
Само колкото да поддържам разговора аз му възразих, че англичаните може изобщо да не дойдат и германците да победят.
— Че какво ни интересува нас това? — каза той… Германци или англичани, все едно, стига само някой действително да победи… нас ни интересува само търговията.
Всичко това той каза високо и с голяма увереност. Но синът му, който седеше сам на края на мачерата и гледаше към Фонди, се обърна и изсъска като усойница:
— Тебе може да не те интересува… но ако победят германците, аз ще се убия!
Той каза това толкова сериозно и убедително, че аз се учудих и запитах:
— А на тебе какво са ти сторили германците?
Той ме погледна косо и отвърна:
— Лично на мене нищо… но я ми кажи, ако някой ти каже: «Виж, пускам в дома ти тая отровна змия, пази я», ти какво ще отвърнеш?
— Ех, змия в къщата си не бих искала — отговорих аз учудена.
— Че защо? Тая змия досега не ти е причинявала никакво зло, нали?
— Да, но всеки знае, че отровните змии рано или късно ухапват човека.
— Ето, това е същото, макар че лично на мене те нищо не са ми сторили, но аз знам, че германците или по-точно нацистите, рано или късно ще започнат да хапят като змии.
Филипо, който до този момент ни слушаше нетърпеливо, почна да вика:
— На масата, на масата! Оставете германците и англичаните… сядайте, че супата вече е сипана.
И синът, мислейки си може би, че съм селянка и не си струва да си струва труда да си хаби думите с мене, се отправи, както и останалите към масата.
Каква трапеза! Ще си я спомням, докато съм жива, заради необичайното място и заради изобилието. Необичайното беше в това, че трапезата беше дълга и тясна, наредена върху дългата и тясна мачера чак до долината на Фонди; около нас планината, а отгоре нас синьото небе, осветено от приятното топло септемврийско слънце. А на масата изобилие: чинии със салам, шунка, балкански сирене, домашен пресен хляб, вкусен и хрупкав, туршии, сварени яйца и масло, супа от боб и юфка в големи паници, пълни догоре, които дъщерята, майката и жената на Филипо постепенно донасяха от колибата, където готвеха. Имаше и вино, в шишета, имаше дори бутилка коняк. Изобщо никой не би могъл да помисли, че в долината цареше глад и едно яйце се продаваше осем лири, а в Рим хората мряха от глад.
Филипо обикаляше гостите около трапезата, потъркваше ръце и със светнало от доволство лице, повтаряше:
— Да ядем и да пием… и без това англичаните ще дойдат и изобилието ще се върне…
Не бих могла да кажа откъде се беше загнездила тази мисъл в главата му, че англичаните щели да дойдат, изобилие, но там горе всички вярваха в това и непрекъснато го повтаряха. Предполагам, че това тяхна убеждение се дължеше на радиото, по което, както ми казаха, някакъв англичанин, който говорел италиански като италианец, правел пропаганда всеки ден, като повтарял, че веднъж дойдат ли англичаните, всички ще тънем в изобилие.