Но стига! След като сипаха супата, всички седнахме на масата. Колцина бяхме? Филипо с жена си и двете си деца, Париде с жена си Луиза — дребна, руса, с къдрави коси и сини очи, с миши израз на лицето, и детето им Донато. После Томазино с жена си — висока и слаба, с мустакато и сурово лице, и дъщеря им, също така с конска физиономия като майка си, но малко по-нежна, с черни и дребни очи. Имаше още четирима-петима лошо облечени мъже с дълги бради и доколкото разбрах, бяха от Фонди, евакуирани тук, винаги около Филипо като около свой признат главатар. Всички бяха поканени от Филипо на годишнината от сватбата му. Но това научих по-късно. Отначало имах впечатление, че Филипо разполага с излишни продукти и кани всеки ден жители на селището.
Без преувеличение ядохме в продължение на три часа. Най-напред от супата с юфка и фасул, юфката беше тънка, само от яйца, жълта като злато, а фасулът от най-доброто качество, мек и едър, и се топеше в устата като масло. Всички изядохме по две, а някои дори и по три препълнени чинии, толкова вкусна беше. После дойде редът на балканската шунка, малко солена, но апетитна, домашните наденици, твърдо сварените яйца, туршиите. След това жените се завтекоха към колибата и започнаха да носят чинии с големи късове добре изпечено телешко месо — екстра качество, крехко и бяло. Предния ден заклали едно теле и Филипо купил няколко килограма. След печеното телешко, дойде редът на агнешкото рагу, крехко и нежно, с много приятен бял и сладникаво кисел сос. След това опитахме овчето сирене, твърдо като камък, пикантно, приготвено специално за мезе на виното, и след виното дойдоха плодовете: портокали, смокини, грозде, сухи плодове. Имаше и сладкиши, да, сладкиши и от маслено тесто, печени на фурна, поръсени с пудра захар и ванилия. И накрая с коняка изядохме по няколко бисквити от една голяма кутия, която дъщерята на Филипо донесе от тяхната къщичка. А колко изпихме? Според мене — най-малко по литър на глава, но някои изпиха повече от литър, а други по малко от четвърт, например като Розета, която изобщо не пиеше. Не мога да опиша веселието, което цареше на масата. Всички ядяха и пиеха, говореха само за неща за ядене и пиене, т. е. за онова, което ядяха и пиеха, което щяха да ядат и пият или което бяха яли и пили в миналото. За тия хора от Фонди, както впрочем и в моя край, беше важно яденето и пиенето, както в Рим — да имаш собствена кола и апартамент в Париоли. За тях всеки, който яде и пие малко, е загубен, така че ако искаш да те уважават, гледай да ядеш колкото е възможно повече, като знаеш, че това е единственият начин да ги накараш да се възхищават от теб и да те ценят.
Бях седнала до жената на Филипо, онази много бяла жена с едра гръд, за която вече казах, че изглеждаше болна. Тя не беше весела, горката, защото видимо не се чувстваше добре; но ми се похвали, че обикновено имали много храна вкъщи.
— Никога по-малко от четиридесет пресни яйца, по шест свински бута и толкова салам, сирене… никога по-малко от двадесет пити… Толкова сланина ядохме веднъж, че отхвърлих едно голямо парче, което беше слязло вече в стомаха ми и излезе като някакъв втори език, само че бял…
Повтарям тия думи, защото тя ги каза просто ей така, за да ми направи впечатление, с една дума, и те бяха хора от село, и не знаеха, че истинските богаташи от града ядат малко, особено жените, а богатството си влагат в домовете си, в накити и дрехи. Тези хора тук, напротив, бяха облечени като просяци, но се гордееха с яйцата си, сланината си, както дамите в Рим с вечерните си тоалети.
От всички най-много пиеше Филипо, от една страна, защото, както ни съобщи неочаквано, празнувал годишнина от сватбата си, и — от друга, защото у него беше станало вече навик да си пийва. По-късно често го виждах със святкащи очи и зачервен нос през всички часове на деня, та дори и сутрин в девет часа. И така, по средата на обяда, може би защото беше вече пиян, той се впусна в откровения:
— Аз ви казвам — започна изведнъж с чаша вино в ръка, — че войната е лоша само за глупаците, но за другите — не. Знаете ли какво ми се иска да напиша в моя магазин върху касата: «Тук няма глупаци!» Това е самата истина. Аз не съм глупак и никога няма да бъда, защото на този свят съществуват само две категории хора: глупави и хитри, и никой, който знае това, няма никога да поиска да се числи към първите. Работата се състои в това, да знаеш някои неща, да умееш да си отваряш очите. Глупците са ония, които вярват на вестниците, ония, които си плащат данъците и отиват на война, та дори и загиват там. А хитрите, о, те са обратно на тях. Ето, това е всичко. Времената станаха такива, че глупците загиват, а хитрите се спасяват. Който е глупав, в днешно време не може да не бъде още по-глупав, а който е хитър, трябва да бъде крайно хитър. Нали знаете поговорката: «По-добре жив глупак, отколкото мъртъв доктор…» или тази: «По-добре едно яйце днес, отколкото една кокошка утре!», или пък другата: «Само страхливец обещава и изпълнява!» Ще добавя: от днес нататък няма да има място в света за глупците, никой няма да може да си позволи лукса да бъде глупак дори само за един ден. Отсега нататък трябва да бъдем много хитри, защото времената са много опасни. Подадеш ли пръст, ще ти отсекат ръката. Виждате ли какво се случи на клетия Мусолини, който смяташе, че ще повоюва с един пръст с Франция? После се наложи да даде цялата си ръка, и то вече срещу цяла Европа, и сега няма нищо и е принуден да бъде глупак, който винаги е искал да бъде хитър. Съгласете се, правителствата идват и си отиват, обявяват война за сметка на нещастния народ, а после сключват мир и си вършат, каквото им е угодно, но единственото, което има значение и си остава неизменно, е търговията. Които и да дойдат — германци, англичани или руси, това, което за нас, търговците, трябва да има значение над всичко, е — търговията. Ако търговията върви добре, всичко останало върви добре.