Както казах, Филипо и компанията му играеха на карти в средата на стаята, а жена му и дъщеря му лежаха една до друга на един дюшек, свити, полуголи, затъпели от топлината и преяждането.
Щом ме видя, че влизам, Филипо, без да свали очи от картите, каза:
— Виждаш ли, Чезира, колко добре сме се подредили… но ти накарай Париде да ти покаже стаичката ти… ще видиш, че при нас ще се чувствувате като папи.
Не казах нищо, оставих чиниите на земята и излязох да търся Париде, за да уредя въпроса с квартирата. Намерих го да цепи дърва до колибата си и му казах, че съм готова да ми покаже стаичката, която ми бе обещал. Както беше опрял крака си, обут в цървул, на дънера и държеше брадвата, без да я изпуска, ме изслуша изпод черната си шапка. После каза:
— Абе той Томазино говори като господар, ама истинският господар тук съм аз… Отначало се съгласих, но после поразмислих. Струва ми се, че онази стаичка не мога да ти я дам… там Луиза тъче цял ден на стана си… какво ще правите вие двете, докато тя работи? Нима ще можете да стоите все навън?
Разбрах, че като истински селянин той все още не се доверяваше, затова извадих от джоба си една банкнота от петстотин лири и му я подадох с думите:
— Какво, да не би да те е страх, че няма да ти платим?… Ето петстотин лири залог. После, когато си тръгна, ще си оправим сметките.
Той онемя и взе парите, но ги взе по един особен начин, който искам да опиша, защото е интересно да се знае как тези планинци-селяни схващат нещата. И така, той взе банкнотата, отнесе я на височината на корема си и я гледа дълго с някакво мрачно възхищение, объркан… сякаш тя бе някакъв странен предмет, като я обръщаше ту на едната, ту на другата страна.
По-късно, винаги когато му попаднеха пари в ръцете, той правеше същото и разбрах, че тези хора тук почти не виждаха пари, защото всичко, каквото им бе необходимо, си го произвеждаха сами, дори дрехите. Малкото пари, с които разполагаха, влагаха в търговията със снопчета дърва, които носеха долу в равнината и в града. Затова парите за тях бяха нещо рядко и ценно, нещо повече от пари, почти някакво божество. И действително, тези планински селяни, при които прекарах толкова време, не са някак вярващи, нито дори суеверни. За тях най-важното нещо са парите, отчасти, защото ги нямат и почти никога не ги виждат, отчасти, защото за тях всяко добро нещо идва от парите — така поне мислят те, аз, като търговка, не мога да ги упрекна.
С една дума, след като разгледа внимателно банкнотата, Париде каза:
— Добре, ако не ти пречи шумът на стана, можеш да я вземеш.
Последвах го към къщичката му, която се намираше вляво от селището и както всички останали беше залепена на подпорна стена на мачерата. Встрани от къщичката, която беше също на два етажа, имаше малка пристройка, опряна на самата скала, покрита с керемиди, с вратичка и прозорец без стъкла. Влязохме и видяхме, че както той ме беше предупредил, половината от стаичката беше заета от стар, дървен стан. В другата половина имаше походно легло, искам да кажа, две железни магарета, с дъски, върху които беше хвърлен сламеник от тънък плат, пълен със сухи царевични листа. В стаичката трудно се стоеше прав под наклонения покрив, а в дъното се виждаше чисто и просто скалата. По стените имаше паяжини и петна от влага. Под нямаше, нямаше дори плочи, земята беше гола като в яхър.
Почесвайки се по врата, Париде каза:
— Това е стаята… вижте дали можете да се настаните.
Розета, която ни бе последвала, промълви смутена:
— Мамо, тук ли ще трябва да спим?
Но аз я прекъснах:
— В гладни дни хлябът и от фий е добър. — И след това се обърнах към Париде: — Ние нямаме завивки, ще ни дадете ли?