Тогава започна дълго преговаряне. Той не искаше да ни даде чаршафи, защото, както каза, всичко било от чеиза на жена му. Най-после се разбрахме, че ще му заплатим наем за тях. Но завивки нямали. Така че вместо завивки обеща да ни даде под наем своя черен ямурлук. И така стана за всичко друго: бакърения съд за миене, пешкирите, съдовете за ядене, дори единствения стол, на който щяхме да сядаме, като се редуваме. Всичко това изскубнахме, както се казва, със зъби и нокти, след като му обещах, че за всяко нещо ще заплатим наем. Накрая го попитах къде ще можем да готвим и той отговори, че можем да готвим в колибата, където готвели и те.
— Добре, да видим тая колиба, за да имам представа — казах аз.
Представа получих още щом отидох при нея. Беше разположена малко по-надолу върху първата по-долна мачера. Беше колиба с каменни основи без спойка и горе върху стените, подобен на обърната наопаки лодка, беше поставен сламеният покрив. Познавах тези колиби, в които в моето родно село държат сечивата и добитъка. Подобни помещения се издигат за един ден, ако се работи усилено. Най-напред се издига зидът от големи и груби едва одялани камъни, поставени един до друг така, че да прилепват без вар. По този начин се иззижда стената на помещението, което приема овална форма. После в двата края на зида се забиват два вилообразни клона. Върху тях се поставя хоризонтално още един дълъг клон. Най-после отгоре от двете страни на пластовете се нарежда слама, която се свързва в снопове, докато се получи необходимата дебелина. Прозорци това помещение няма. Вратата се образува, като се изправят два по-дълги и по-прави камъка като колони и върху тях хоризонтално се слага трети. Във всеки случай това е отвор, през който, за да влезеш в колибата, трябва да си превиеш гърба. Колибата на Париде беше съвсем като тази от моя край. До врата, на пирон, висеше кофа с черпак. Преди да влезем, Париде взе черпака, пи от водата, после ми го подаде да пия и аз. Аз пих. Влязохме вътре. В първия момент не можах да видя нищо, защото, както вече казах, прозорци колибата нямаше, а и Париде затвори единствената пролука — вратичката. Тогава той запали една лоена свещ. След като започнах постепенно да различавам нещата наоколо си, видях, че подът е от добре утъпкана пръст. В средата се намираше полузагаснало огнище и на него трикрака пирустия, върху която беше сложен бакър. Погледнах нагоре. В тъмнината видях, наредени да се опушват, много връзки домашна наденица, низи кървавица, напомнящи украшения на коледно дърво, украсено за траур. Около огъня бяха наредени много пънове и на един от тях с учудване забелязах, че седи много стара бабичка с лице на ощърбена луна, със съсухрена кожа и дълъг нос; предеше на тъмно. Това бе майката на Париде, която ме посрещна с думите:
— Добре си дошла, ела, поседни. Казаха ми, че си госпожа от Рим… това не е римски салон, а колиба… но няма как, ще трябва да се задоволиш… седни де!
Да си призная, нямах никакво намерение да сядам на някой от тия толкова малки пънове и едва не попитах къде са им столовете, но добре, че се въздържах навреме. По-късно разбрах, че в колибите въобще не слагат столчета. Тук ги държат в къщите си, като ги считат за лукс, който се употребява само в празнични дни, при тържествени случаи като сватби, погребения и други подобни. За да не се хабят, окачват ги на тавана, обърнати надолу, като колбаси. И наистина, когато влязох в къщичката на Париде, ударих челото си много силно о един окачен стол. Тогава разбрах, че съм попаднала в много беден край.
Но стига! Сега вече колиба се освети изцяло и аз успях да я разгледам. Беше по-скоро яхър, студен, тъмен, с пръстен под и каменен зид, със сламен покрив, така почернял и наслоен със сажди от вътрешната страна, че въздухът беше изпълнен с дим от гаснещото огнище. Вероятно защото дървата им бяха сурови и липсваше какъвто и да е бил отвор, този дим се задържаше във вътрешността и едва-едва, много бавно се прецеждаше през сламения покрив.
Розета и аз започнахме да кашляме от дима и очите ни се насълзиха. В същото време съзрях сгушено под полата на бабата едно грозно куче и една оскубана котка, които — почти невероятно — плачеха и те клетите като хора, дразнени от острия и лют дим. Но те плачеха, без да помръднат, с отворени очи, указание, че бяха вече свикнали на дима. Никога не съм обичала мръсотията. В Рим моят дом беше скромен наистина, но що се касае до хигиена, беше чист като огледало. Затова при вида на колибата сърцето ми се сви силно, защото си помислих, че отсега нататък аз и Розета трябваше да готвим, да се храним и да живеем тук като две кози или като две овци. И сякаш мислейки гласно, казах: