Всяка вечер ядяхме минестрината, която вече описах, и по някое късче месо, почти винаги козе, в трите му разновидности: от женска коза, от козел или от пръч. Сутрин, като закусехме добре, нямахме какво друго да вършим, освен да чакаме вечерта. Ако времето биваше хубаво, излизахме на разходка. Обикаляхме планината, следвайки пътечката нагоре по мачерата, докато стигнехме до гората. Там си избирахме хубаво сенчесто място под някое дърво, изтягахме се на тревата пред красивия пейзаж и оставахме така целия ден. Но когато настъпи лошото време, а онази зима трая няколко месеца, оставахме в стаичката си, аз седнала на леглото, Розета на стола, без да вършим нещо, Докато Луиза, както обикновено, тъчеше на стана с оглушителен шум, за който говорих вече. Тия часове, които прекарах в стаичката през лошите дни, ще ги помня, докато съм жива. Дъждът валеше силен и напоителен, аз го слушах как трополи по керемидите на покрива и как се стича надолу по водосточната тръба, преди да слезе и се влее в кладенеца. За да пестим маслото, което ни липсваше, стояхме на тъмно в стаичката с единствената светлина на прозорчето, замъглено от дъжда, което по-скоро приличаше на дупка за котки — толкова беше малко. Мълчахме, защото нямахме куража да говорим все за едни и същи неща, които впрочем бяха само две: глада и пристигането на англичаните. Така часовете протичаха мълчаливо и аз загубих чувство за време. Не знаех дори кой месец и кой ден сме, струваше ми се, че съм оглупяла, защото не разсъждавах вече от деня, в който нямаше за какво да мисля. Понякога ми се струваше, че ще обезумея и ако не беше Розета, на която като майка трябваше да давам пример, не знам какво бих сторила — щях да изскоча навън, крещейки, или пък щях да наплескам Луиза, която сякаш умишлено се стараеше да ни оглуши с монотонния шум на стана си и от чието лице никога не слизаше подигравателната усмивка, като че ли искаше да ни каже: «Такъв е нашият селски живот… сега и вие ще живеете като нас, вие госпожите от Рим… какво ще кажете, а? Харесва ли ви?»
Друго нещо, което ме докарваше до безумие, бе теснотията на мястото, в което бяхме принудени да живеем, особено ако то се сравнеше с просторния пейзаж на Фонди.
От Сант Еуфемия прекрасно виждахме цялата долина на Фонди, осеяна с тъмни портокалови гори и бели къщурки, после вдясно, към Сперлонга, ивицата море. Знаехме, че сред това море се намира остров Понца, който понякога, при ясно време, се виждаше, и знаехме, че англичаните бяха там, в Понца, т. е. че там беше свободата.
Между временно, въпреки простора на пейзажа, продължавахме да живеем, да се движим и очакваме в тази дълга тясна ивица облагородена земя — мачерата, толкова стръмна, че само на четири крачки от нас имаше опасност да паднеш на следващата мачера, подобна на горната. Изобщо стояхме си там горе като птици, събрани накуп върху някой клон по време на наводнение, които очакват удобния момент да отлетят към сухи места. Но този момент все не идваше.
След като ни покани в първия ден на нашето пристигане, семейство Феста ни покани още няколко пъти, но все по-студено и накрая изобщо престана да ни кани, защото, както каза Филипо, и той имал семейство и понеже се касаело за храна, трябвало преди всичко да се грижи за семейството си. За щастие няколко дни след нашето пристигане дойде от долината Томазино, дърпайки за поводите едно магаре, натоварено с много пакети и куфари. Това бяха нашите провизии, събрани оттук-оттам в долината на Фонди, по списъка, който бяхме изготвили заедно с него. Който не е изпадал в подобно положение, да притежава пари, а те практически да не струват нищо, да се чувствувам чужденец сред чужденци, да се намира на върха на една планина, и който не е изпитвал какво значи липса на храна през време на война, никога не ще може да разбере радостта, с която посрещнахме Томазино. Това са чувства, които човек трудно може да обясни и опише. Обикновено хората живеят в градовете, където магазините са препълнени със стока и при това за всяко нещо има добре снабдени магазини. Илюзията от пълните магазини кара хората да считат, че това е съвсем естествено явление, както смяната на сезоните, както дъждът, слънцето, нощта и денят. Но всичко това са приказки: храната може да изчезне изведнъж, както стана действителност същата година. Тогава всички милиони на света не могат да стигнат, за да си купиш парче хляб. А без хляб се умира.