Единственото събитие в онези първи дни, което ни напомни за войната, бяха една заран някакви експлозии откъм морето, там, дето се намира Сперлонга. Експлозиите се чуваха ясно. Една жена, която се качи при нас, за да донесе портокали, каза, че германците вдигали във въздуха насипите на блатата и отводнителните канали, за да забавят настъплението на англичаните. Така твърде скоро тези земи, които бяха спасени за хората, щяха да бъдат наводнени и онези нещастници, които се бяха трудили цял живот да обработват нивите си, щяха да бъдат разорени, тъй като, то се знае, водата разрушава културите и са необходими години след това, за да се оттегли и земята да стане пак годна за обработка. Експлозиите следваха една след друга като изстрели на ракети при народно увеселение. Те предизвикваха у мен странно впечатление, защото у тях имаше нещо действително празнично, а аз знаех, че означаваха мизерия, глад и отчаяние за онези, които живееха в пресушените земи.
Денят беше прекрасен — тих есенен ден, с ясно, безоблачно, синьо и ведро небе. Прекрасно беше да се съзерцава плодородната и зелена равнина на Фонди, достигаща до леката като пара ивица на морето. Като слушах взривовете и се любувах на тази гледка, още веднъж помислих, че хората са тръгнали по един път, а природата по друг и че често пъти природата ни се разкрива чрез гръмотевици, бури и дъжд, а хората живеят щастливо по домовете си, а друг път, когато тя, природата, се усмихва и ти се струва, че сякаш обещава блаженство, хората губят всякаква надежда и призовават смъртта.
Така изминаха още няколко дни. Новините за войната бяха все тъй несигурни, а хората, които идваха в Сант Еуфемия от долината, казваха, че голяма английска армия поела към Рим. Но изглежда, че тази английска войска се движеше с костенурски ход, защото дори пеша да се бе придвижвала и да спираше да се отпочива, досега англичаните трябваше отдавна да са стигнали. А от тях и помен нямаше. Като не можех вече да понасям да говорят за англичаните и тяхното идване, за изобилието, което щели да ни донесат, аз се стараех да се занимавам с друго, например да плета фланели. Купила бях от Париде известно количество прежда, като имах предвид, че вероятно щеше да ни се наложи да останем още дълго време горе, че студовете щяха да настъпят, а ние двете с Розета нямаше с какво да се облечем. Преждата беше дебела и тъмна и миришеше на тор, тя бе от малкото овце на Париде, които той всяка година стрижеше и след това жените, по най-първобитен начин, предяха с хурка и вретено и приготвяха чорапи и фланели. Там горе впрочем всичко вървеше както по времето, когато бабите са прели.
Семейството на Париде имаше не само необходимото за храна, но и за облекло като лен, вълна, гьон и пр., които, както вече казах, сами си произвеждаха, защото иначе щяха да ходят голи и боси. Сами обработваха лена, имаха овце за вълна и употребяваха кравишки кожи за цървули и кожуси. След като изпридаха вълната и лена, тъчаха ги на стана в нашата стаичка. Тъчаха ту Луиза, ту сестра й, ту снахата на Париде. Трябва да отбележа, че и трите не ги биваше за нищо и въпреки всичкия им труд с вретено, чекрък и стан те не умееха да работят майсторски. Платовете, които изтъкаваха, после боядисваха с много лоши бои. След това ги крояха и ушиваха от тях панталони и къси палта. Никога не бях виждала по-лошо скроени дрехи, сякаш ги режеха не с ножица, а с брадва, но минаваше една седмица и дрехите се пробиваха на колената и лактите и ставаше нужда да им слагат кръпки. Така, само петнадесет дни след като си честитяха новите дрехи, цялото семейство тръгваше закърпено и парцаливо. Наистина те сами си извършваха всичко, без да купуват каквото и да било, но го правеха много лошо и на бърза ръка. Когато споделих своите наблюдения с Микеле, сина на Филипо, той ми отвърна сериозно, като поклати глава.
— Кой работи ръчно във века на машините? Само бедняци като тия, само селяните на изостанала, нещастна страна, каквато е Италия.
От тези думи обаче не бива да се мисли, че Микеле презираше селяните, напротив, само че той винаги се изразяваше по този начин и в словата му звучеше острота, говореше със суров тон, не допускаше никакви възражения, но в същото време, и това най-много ме учудваше, изказваше тези истини естествено, като че бяха неоспорими, така, както някой друг би казал, че слънцето свети или че вали дъжд.
Микеле беше особен младеж и тъй като по-късно станахме приятели и аз се привързах към него като към син, иска ми се да го опиша ако не за друго, то поне за да си го представя за последен път. Не беше много висок, по-скоро нисък, широкоплещест и сякаш прегърбен, с голяма глава и много високо чело. Носеше очила и се държеше спокойно, гордо, с чувство на независим човек, когото никой не би могъл да смути или превие. Беше много учен и както ми каза баща му, същата тази година щял да се дипломира или се бил вече дипломирал в университета, не си спомням добре. Беше на около двадесет и пет години, но поради очилата и държанието си изглеждаше поне на тридесет. Най-необикновеното у него беше обаче характерът му, различен от характера на евакуираните и от този на всички хора, които съм познавала дотогава. Както вече казах, той се изразяваше с абсолютна увереност на човек, убеден, че е единственият, който познава и говори истината. От тази негова самоувереност произхождаше според мен и това любопитно нещо, което вече забелязах: макар че говореше сурови и остри неща, той никога не се гордееше, а, напротив, казваше ги съвсем спокойно и смислено, и, може да се каже, сякаш случайно, като че ли те се отнасяха за известни неща, с които от дълго време сме били съгласни. А то съвсем не беше така, поне що се касаеше до мен лично. Като го слушах например да говори за фашизма и за фашистите, винаги изпитвах чувство за недоумение. Това бе така, защото тогава в продължение на двадесет години, от момента, когато бях започнала да разсъждавам, никога не бях чула да се каже нещо лошо за правителството, макар че от време на време например за какво да протестирам, най-вече ако се отнасяше до бакалницата ми. Но може би заради това, че никога не бях се занимавала с политика, считах, че щом в края на краищата вестниците одобряват правителството, то те трябва да имат сериозни причини за това и не на нас, простите хора, се пада да съдим за някои неща, които не разбираме и не познаваме. Но ето че Микеле отричаше всичко и онова, което вестниците наричаха бяло, той отсичаше, че е черно, твърдеше, че за тези двадесет години не било направено нищо хубаво и че всичко, извършено в Италия през последните двадесет години, било погрешно. Изобщо Микеле считаше, че Мусолини, министрите му и всички големци, както и всички хора с известно положение, били бандити, точно тъй ги наричаше: бандити. Аз оставах с отворена уста пред тези негови твърдения, изказани с такава увереност, пренебрежение и спокойствие. Винаги бях слушала да казват, че Мусолини бил поне гений, че министрите му, без преувеличение, били големи хора, че федералните секретари, съвсем скромно оценени, били добри, интелигентни и порядъчни, а и всички останали по-нисши чинове били все хора, на които можело да се вярва сляпо. А ето че Микеле, както казват старите, ми объркваше главата из един път, наричайки всички, без изключение — бандити. Питах се по какъв начин е достигнал до тези заключения и мисли, защото явно това не бяха неща, които е започнал да мисли, както мнозина в Италия, от момента, в който войната тръгне зле. Както вече отбелязах, бих казала, че тези неща той ги е измислил така непринудено още от рождение, както непринудено други деца назовават със собствените им имена дръвчетата, животните, хората. Чисто и просто явно бе, че той изпитваше някакво старо, непоносимо, напластено недоверие към всички и към всичко. Тъкмо това бе много учудващо, защото Микеле бе само на двадесет и пет години и, тъй да се каже, не бе познавал нищо друго освен фашизма. Израснал беше и възпитан от фашистите и бе логично, ако възпитанието важи за нещо, би трябвало и той самият да бъде фашист или поне като мнозина сега — един от ония, които критикуват фашизма с половин уста, неуверено. А беше обратното. Въпреки фашисткото възпитание Микеле беше върл противник на фашизма. И аз не можех да не си помисля, че в неговото възпитание нещо не бе в ред, защото иначе той не би говорил подобни неща.