— Ако искаш да продължаваш да ни виждаш, трябва да престанеш с тия разговори.
Аз очаквах, че ще продължи или че ще се разсърди, както правеше понякога, когато му противоречаха, но за мое учудване, той не протестира, не каза нищо. Задоволи се само да каже малко след това:
— Преди няколко години и аз бях като теб… дори сериозно мислех да стана свещеник… но после желанието ми мина.
Останах изненадана пред тъй неочакваното му признание. Никога, никога не бих помислила, че той е могъл да има подобно намерение и го попитах:
— Сериозно ли си искал да станеш свещеник?
— Да… — каза той — можеш да попиташ баща ми, ако не ми вярваш.
— А после защо се отказа?
— Ех, тогава бях юноша, после прецених, че нямам такова призвание. Или по-скоро — прибави той и усмивка — разбрах, че имам такова призвание и че именно заради това не трябва да стана свещеник.
Тази път Розета не каза нищо и разговорът така и свърши.
А междувременно нещата се променяха бавно и не отиваха на добре. След толкова противоречиви слухове най-после пристигна определена новина: една германска дивизия заела позиции в долината на Фонди, а фронтът се заковал на реката Гариляно. Това означаваше, че англичаните вече не напредваха и че германците от своя страна се готвеха са прекарат зимата у нас. Хората, които идваха от долината, казваха, че навсякъде имало германци и повечето били скрити в портокаловите гори с блиндираните си коли и палатки на зеленикаво-сини и жълти петна, замаскирани, както се казва. Но все пак и това бе слух. Никой не бе виждал германците, казвам никой от онези, които бяха горе, защото нито един германец не беше се изкачвал до Сант Еуфемия. После се случи нещо, което ни постави в досег с германците, като ни накара да разберем що за хора били. Разказвам това, защото може да се каже, че оттогава нещата се измениха и в известен смисъл тогава именно войната пристигна при нас за първи път, за да не си отиде вече.
И тъй, между евакуираните, които играеха на карти с Филипо, имаше един шивач на име Северино, най-младият от всички, дребен, сух, с жълто лице и чифт черни мустачки, едното око на когото изглеждаше като че постоянно намига, недостатък, придобит от занаята му, от това, че докато шиел, свит на стол в работилницата си, държал винаги едното си око присвито.
Както всички други, тъй и Северино беше избягал от Фонди още при първите бомбардировки и се беше настанил в една къщичка недалеч от нашите заедно с момиченцето си и жена си, дребничка и скромна като него. Северино беше най-спокойният измежду всички, които се намираха горе, защото през време на войната вложил целия си капитал в покупката на английски и италиански вълнени платове, които скрил на сигурно място, но в края на краищата не толкова сигурно, защото през цялото време го тревожеше съдбата на малкото му имущество. Но страхът на Северино преминаваше в надежда, когато, вместо да мисли за настоящето, за германците, за фашистите, за войната и бомбардировките, си мислеше за бъдещето. На всеки, който бе готов да го слуша, Северино излагаше своя план, който според него, щом войната свършела, щял да го направи богат човек. А планът му се състоеше в това да използвува времето около шест месеца или година след войната, докато животът се нормализира. В тези шест месеца или година щяло да липсва всичко, защото нямало да има още транспорт, разменна търговия и Италия щяла да бъде окупирана от военни. Търговията щяла да бъде затруднена, ако ли не и невъзможна. Тогава Северино щял да товари платовете си на един камион и да отиде в Рим, където щял да ги продава парче по парче на много високи цени поради скъпотията. Продавайки на дребно платовете, които бил закупил на едро, той щял да забогатее. Планът му действително бе правилен, както се видя по-късно, и показваше, че Северино може би единствен измежду всички, които се намираха горе, беше разбрал добре механизма на цените, които се повишаваха при всяка нова липса на стока, и че германци, съюзници и италианци печатаха банкноти напразно. Повтарям, този негов план бе правилен, но за съжаление такива именно планове никога не успяват особено през време на война.
И така, една сутрин от долината пристигна едно момче, което работело като калфа при Северино, много възбудено, и още преди да достигне до мачерата, извика отдалеч на шивача, който го чакаше нетърпеливо на самия ръб на зида:
— Северино, ограбили ти всичко… намерили скривалището и откраднали платовете ти…