Бях наблизо до Северино и видях как той се олюля при тия думи, сякаш някой го бе ударил из засада с пръчка по главата. А през това време момчето се изкачи на мачерата, той го сграби задъхан за гърдите и с обезумели очи извика:
— Не може да бъде… какво говориш?… Платовете? Моите платове? Откраднати? Не може да бъде… кой ги е откраднал?
— Откъде да зная… — отвърна момчето.
Всички евакуирани се събудихме и го заобиколихме, докато той ръкомахаше като безумен, въртеше очи, пляскаше се по челото, скубеше си косите. Филипо се опита да го успокои с думите:
— Недей се тревожи толкова… може да е само слух.
— Какъв ти слух — отвърна наивно момчето. — Видях със собствените си очи разбития зид и празното скривалище.
При тия думи Северино направи отчаяно движение във въздуха с ръка, като че се заканваше на небето, после се затича стремглаво по пътеката и изчезна. Всички останахме силно разтревожени от тази новина, която означаваше, че войната продължава, нещо повече — че положението се влошава, че хората вече нямат съвест и щом като се ограбват едни други, може би щяха да започнат и да се убиват. Някой каза на Филипо, който най-много от всички се палеше да разисква случая и укоряваше Северино, че не бил взел достатъчно мерки:
— Ти, като си зазидал вещите си в стената на изполичаря, внимавай, да не ти се случи и на теб същото.
Като помнех разговорите на Кончета и Винченцо, помислих, че този човек може би има право. Това бе друг зид, който всеки миг можеше да бъде разбит. Но тръскайки глава, Филипо каза твърдо:
— Аз съм роднина с тях чрез Сан Джовани, кръстих сина му, а той кръсти дъщеря ми — не знаеш ли, че Сан Джовани не търпи измами?
Помислих тогава при тия думи на Филипо, който вярваше, че е хитър, че винаги настъпва момент в живота ни, когато оглушаваме, защото да се вярва, че светото кръщение ще предпази от кражба, когато се касаеше до хора като Кончета и Винченцо, както бе в случая, беше глупост, макар и симпатична глупост. Но не казах нищо, за да не влея съмнение в душата му, още повече, че някой вече се бе опитал да го направи, но напразно.
Същата вечер Северино се върна от долината, целият прашен, сломен и разбит. Каза, че ходил в града и намерил разбития зид и скривалището празно, каза, че му ограбили всичко, че бил опропастен; каза още, че това можело да бъде дело както на германците, тъй и на италианците, дори от онова, което научил, разпитвайки малкото хора, останали в града, разбрал, че кражбата била дело на фашистите. Като каза всичко това, той млъкна, присви се на стола пред къщата на Филипо, по-жълт и по-черен от обикновено, прегърнал облегалката на стола и загледан с едното си око към Фонди, където му бяха откраднали платовете, докато с другото, както обикновено, като че намигаше. И това може би беше най-тъжното нещо в неговия вид, защото обикновено човек намига, когато иска да се пошегува, а в случая той едва ли не би се убил от отчаяние. От време на време поклащаше глава и шепнеше:
— Платовете ми… нямам вече нищо… ограбиха ми всичко!
После прокарваше ръка по челото, като че ли не можеше да се примири. Накрая каза:
— Остарях за един ден.
И си тръгна към къщи, без да приеме да остане на вечеря у Филипо, който се стараеше да го утеши и успокои.
На следния ден бе очевидно, че продължава да мисли само за платовете си и по какъв начин да си ги възвърне. Беше убеден, че са го ограбили хора от село, почти сигурен, че са фашистите или по-скоро ония, които сега наричаха фашисти и които поради падането на фашизма бяха познати като скитници и негодници. Щом се възвърна фашизмът, тия скитници веднага влезли в милицията с единствената цел да ядат и да пият на гърба на населението, което поради войната и бягството на властта беше изоставено изключително в техни ръце. Сега Северино беше решил наистина да открие платовете си и може да се каже, че всеки ден слизаше в долината и се връщаше вечер уморен, прашен, с празни ръце, но повече от всякога изпълнен с решимост. Тази негова решителност биеше на очи и от самото му държание. Постоянно мълчалив, с искрящи очи, ходеше като халосан, само един нерв постоянно играеше под опнатата кожа на челюстта му. Ако някой го запиташе защо ходи всеки ден във Фонди, той се задоволяваше да отговори: «Ходя на лов», подразбирайки, че ходи на лов за платовете си и за онези, които му ги бяха откраднали.
Постепенно от разговорите на Северино с Филипо успях да разбера, че онези фашисти, които според него му бяха откраднали платовете, се затворили в една къща в местността Мъртвецът, били към дванадесетина души. Там пренесли големи количества продукти, които бяха измъкнали със сила от селяните, и ядели, пиели и се забавлявали, обслужвани във всичко от няколко леки момичета, бивши слугини и работнички. Тези фашисти излизали нощем от бърлогата си и отивали в града, обикаляли една по една напуснатите къщи и грабели всичко, което било останало от тях; при това опитвали с прикладите на пушките си всяка стена и под, за да видят дали няма скривалище. Всеки от тях бил въоръжен с автомат, ръчни бомби и с кама и те се чувствували сигурно, защото в цялата долина, както вече казах, нямало нито карабинери, които отдавна забягнали или били арестувани от германците, нито полиция, нито друга власт. Останал бил само общият пазач, един беден човечец, обременен със семейство, който обикалял окъсан и гладен от къща на къща, молейки хората в името на бога да му дадат парче хляб или някое яйце. Изобщо долу не съществуваха закони и германските военни полицаи, различаващи се от останалите войници по това, че носеха на гърдите си нещо като огърлици, били единствените, които карали да се зачита законът, но техния закон, а не нашият, на италианците, и той бил закон само на думи, поне по отношение на нас, и изглежда, е бил изкован нарочно, за да им позволява да отвличат хората, да крадат вещи и да извършват всякакъв вид насилия. За да ви дам представа за онова, което ставаше тогава, достатъчно е да кажа, че един селянин от една местност недалеч от Сант Еуфемия не зная по какви причина една сутрин намушкал с нож внука си, момче на осемнадесет години, и го оставил да умре в лозето от кръвоизлив. Това се случило в десет часа сутринта. В пет часа след пладне на същия ден убиецът отишъл в тайната касапница, да си купи половин килограм месо. Престъплението било вече разкрито и всички знаели за него, но никой не посмял да каже на селянина нищо. Това си било лично негова работа, а и всеки се страхувал да се намеси. Единствена една жена му казала: