Джон Уиндъм
Чоки
1
За Чоки научих през пролетта на същата година, в която Метю навърши дванадесет години — към края на април или може би началото на май. Така или иначе сигурен съм, че беше през пролетта, защото в онзи съботен следобед седях под навеса в градината и без особен ентусиазъм смазвах косачката за трева, когато чух отвън гласа на Метю точно под прозореца. Изненадах се; не предполагах, че е наблизо, но без съмнение това бе той и явно раздразнен. Отговаряше някому, а след малко, вече ядосан, рече:
— Откъде да знам защо? Така е и толкова.
Сметнах, че е довел да играят в градината някои от приятелите си, чиито въпроси не стигаха до мен. Чаках да чуя гласа на другия, но така и не го дочаках. Не мина много и Метю този път много по-спокойно каза:
— Времето, за което Земята прави едно завъртане около оста си, се нарича ден и в него има 24 часа, и…
Момчето замълча, сякаш някой, чийто глас отново не чух, го прекъсна. И той пак повтори:
— Откъде да знам. Пък и не разбирам защо да е по-удобно 32 часа. Във всеки случай всеки знае, че денонощието има 24 часа, а седмицата — седем дена…
Изглежда, отново го прекъснаха. Метю възрази:
— Е, защо седем да е по-глупаво число от осем…
Очевидно и този път не го доизслушаха, защото след известно мълчание момчето продължи:
— Кой ли пък ще иска да дели седмицата на половини и четвъртини? И защо? В седмицата има седем дена и толкова. А четири седмици правят месец и в него обикновено има 30 или 31 дена… Не, никога 32. Какво си се хванал за това 32… Да, разбирам, но не ни трябва седмица от осем дена. Освен това Земята прави една обиколка около Слънцето за 365 денонощия и никой не може да раздели това време точно на половини и четвъртини.
Любопитството ми бе така подразнено от чудноватия еднопосочен разговор, че не устоях и подадох предпазливо глава през прозореца. Времето бе слънчево, но тук край навеса — сенчесто и топло. Метю седеше на обърната с дъното нагоре кутия за семена, облегнат на тухлената стена точно под мен, така че виждах само върха на русокосата му глава. По всяка вероятност той гледаше към ливадата и храсталака отсреща. Никъде не се виждаше който и да е от приятелите му или поне мястото, където можеше да се крие.
Метю обаче продължи:
— В годината има 12 месеца и… — млъкна и наклони леко глава, сякаш се вслушваше. Напрегнах докрай слуха си, но не можах да доловя дори шепот.
— Никак даже не е тъпо — възрази той. — Така е, защото не можеш да вместиш в годината месеци с еднакъв брой дни, дори ако…
Отново се спря, но този път гласът, който го прекъсна, се чу съвсем ясно. Колин, момчето на съседите, се провикваше от тяхната градина. Съсредоточеното изражение на Метю мигновено се изпари. Той изкрещя нещо в отговор на приятеля си, скочи и се спусна към дупката на живия плет отсреща.
Седнах отново пред косачката, но бях смутен; скоро обаче обичайната глъчка, която момчетата вдигаха в съседната градина, ме поуспокои.
Бях забравил случката, но още същата вечер, когато децата се качиха да си легнат, се сетих за нея. Обзе ме смътна тревога. Не ме плашеше толкова фактът, че момчето си говореше само, защото в края на краищата всяко дете бъбре със себе си. Разтревожи ме упоритостта, с която Метю приемаше присъствието на определен събеседник и темата на разговора им. На края не издържах и попитах Мери:
— Скъпа, забелязала ли си нещо странно… не, не точно странно… нещо необичайно в поведението на Метю напоследък?
Мери отпусна плетката си и ме погледна.
— О, значи, и ти си забелязал? Макар че „странно“ не е точната дума. Слушаше нещо невидимо или си говореше сам, нали?
— Ами говореше… всъщност и двете. Откога е тази работа?
Тя се замисли.
— За първи път го забелязах преди две-три седмици.
Кимнах. Не се учудих. Всъщност не се виждах много-много с децата през седмицата. Мери продължи:
— Не си струва да се безпокоиш. Просто детски фантазии. Помниш ли как преди време си въобразяваше, че е лека кола, завиваше край ъглите, сменяше скоростите на стръмните места, натискаше спирачката, когато спираше. За щастие мина бързо. Сигурно и това няма да продължи много.
В гласа й се долавяше повече надежда, отколкото увереност.
— Не си ли разтревожена? — попитах.
Тя се усмихна:
— О, боже мой, не. Той е съвсем добре. Повече се тревожа за нас.
— За нас?
— Започвам да мисля, че ще ни споходи някоя нова Пиф или нещо от този сорт.
Бях ужасен и сигурно така съм изглеждал. Тръснах глава.
— О, не! Дори не го казвай. Само не Пиф! — възразих аз.
С Мери се запознах преди 16 години и година след това се оженихме.