— За какво ревеш? — попитах я аз. — Както обикновено, ти започна.
— Ела тук, моето момиче — повика я Мери. Тя извади носна кърпа от джоба си, обърса мокрите й бузки и я целуна.
— Ето, сега е по-добре — започна тя. — Сигурна съм, че татко не искаше да бъде груб, детето ми, но толкова пъти ти е казвал да не дразниш Метю, особено на масата, спомняш си, нали? — Поли отвърна с подсмърчане. Тя гледаше надолу към пръстите си, които с прекалено старание усукваха едно копче на роклята й. Мери продължи: — Наистина, трябва да се опиташ да не го закачаш. Метю не иска да се карате, направо му е неприятно, а съм сигурна че и с тебе е така. Караш ни да се чувствуваме много неловко. Нали ще се постараеш? За всички ще е по-добре.
Поли откъсна поглед от копчето.
— Но аз се старая, маменце, само че не винаги успявам. — Очите й отново започнаха да се наливат със сълзи. Мери я прегърна.
— Добре, значи, трябва да се постараеш още, мила, нали ще опиташ?
Поли постоя за миг така, после се спусна към вратата и като се пребори с известно усилие с дръжката, изтича вън.
Станах и затворих вратата след нея.
— Моля да ме извиниш — казах, когато се върнах. — Честно казано, срамувам се. Ама наистина тези деца!… Не помня през последните две седмици веднъж да сме седнали на масата и да не са се счепкали. И всеки път Поли започва. Дразни го и му досажда, докато не й отвърне. Не разбирам какво й става: винаги са се разбирали чудесно…
— Вярно е — съгласи се Мери, — и то съвсем доскоро — допълни тя.
— Нова фаза, предполагам. — Децата непрекъснато минават от една фаза в друга. Докато изчакаш да премине едната, с досада установяваш, че и новата е на път да ти създаде не по-малки затруднения от предишната.
— Да, може би наистина може да се нарече фаза — надявам се, че е така — каза замислено. — Но то не важи само за децата.
Тонът й ме накара да я погледна въпросително. Тя попита:
— Мили, не виждаш ли какво измъчва Поли?
Продължавах да я гледам с неразбиране. Тя обясни:
— Най-обикновена, проста ревност… само че ревността, разбира се, никога не е проста за този, който страда от нея.
— Ревност?… — повторих аз.
— Да, ревност.
— Но… от кого, от какво? — недоумявах аз.
— Ами съвсем ясно е от кого. От тази Чоки, разбира се.
Загледах жена си с удивление.
— Но това е абсурд. Чоки е само… е, не мога да кажа той, тя или то какво е всъщност, но дори не е нещо реално… не съществува, искам да кажа.
— Какво значение има дали съществува или не? За Метю е абсолютно реална, а следователно и за Поли. Двамата винаги чудесно са се разбирали, както ти сам каза. Тя го боготвори. Метю всичко е споделял с нея и е търсел помощта й, което значи много за нея. А сега тази Чоки я измести. Поли остана изведнъж сама, държат я настрани. Ни най-малко не се учудвам, че ревнува.
Обърках се.
— Сега ти започваш да говориш за Чоки като за реално същество.
Мери си взе цигара и я запали.
— Реалността е относително понятие. Дяволите, лошите духове, вещиците и т.н. стават реални за хората, които вярват в тях. Както и господ за хората, които вярват в него. Когато те живеят с това, в което вярват, обективната действителност почти не влиза в сметката. И по тази причина се чудя дали постъпваме правилно. Излиза, че поощряваме Метю, спомагаме още повече за утвърждаването на съществуването на тази Чоки и ето че и Поли е повярвала в нея дотам, че започна даже да ревнува… Някак си минаваме отвъд границата на играта… и това не ми харесва. Явно, че трябва да се посъветваме с някого, преди нещата да стигнат по-далеч.
Разбрах, че този път Мери говори съвсем сериозно.
— Много добре — съгласих се аз. — Може би наистина трябва… — бях започнал аз, когато звънецът на външната врата ме прекъсна.
Излезнах да отворя и се озовах лице с лице с мъж, който почувствувах, че познавам отнякъде. Тъкмо започнах да се досещам, че съм го виждал на родителски срещи, и той ми се представи:
— Добър вечер, мистър Гор. Предполагам, не се сещате кой съм. Името ми е Тримбл. Учител съм на Метю по математика.
Поканих го в гостната. Мери също дойде, но тя го поздрави по име.
— Добър вечер, мистър Тримбл. Метю току-що се качи горе, мисля, че си приготвя уроците. Да го повикам ли?
Тримбл поклати глава.
— О, не, мисиз Гор. Дори напротив. По-скоро исках с вас да поговоря за Метю, разбира се.
Поканихме го да седне. Извадих бутилка с уиски. Тримбл с удоволствие прие да пийне една чашка.
— Е, какви ги е свършил нашият син?
Тримбл поклати глава.
— Нищо, моля ви — поспря и след малко продължи: — Надявам се, нямате нищо против моето идване по това време. Посещението ми е съвсем неофициално. И ако говоря честно, водеше ме най-обикновено любопитство… е, и нещо повече, разбира се. Озадачен съм. — Той отново млъкна и като поглеждаше ту Мери, ту мен, на края ме попита: — Вие ли сте математик в къщи?