— Искаш да кажеш, че Чоки брои с „Д“-та и „Н“-та? — попитах.
— Горе-долу… но не точно така. Аз ги наричам „Д“ и „Н“ вместо „Да“ и „Не“, да ми е по-лесно.
Все още не можех да реша как да се отнеса към това ново нападение на Чоки и очевидно съм имал объркан вид, защото Метю продължи търпеливо:
— Виж, тате. Сто е ДДННДНН и понеже всяко удвоява това, което е дясната му страна, ако започнеш отдясно наляво, цялото значи: 1 — Не, 2 — Не, 4 — Да, 8 — Не, 16 — Не, 32 — Да, 64 — Да. Събери само „Да“-тата и се получава „сто“. Всяко число можеш да представиш по този начин.
Аз кимнах.
— Да, разбирам, Метю. Но кажи ми кога за първи път откри този начин.
— Нали ти казах, тате. Чоки така смята.
Отново се изкуших да нарека тази работа с Чоки измишльотина, но се спрях навреме. Само разсъдително казах:
— Но тя все пак го е взела отнякъде. Прочела го е в книга или какво?
— Не зная. Предполагам, че някой я е научил — отговори неясно Метю.
Дойдоха ми на ум още две задачи, които Тримбл ни показа, и му ги поставих, доколкото разбирах. И вече не се учудих, когато разбрах, че и те са изобретения на Чоки.
И ето ни отново в безизходица. Тъкмо мислех да сложа край на безплодния ни разговор, когато забелязах, че Метю е разтревожен. Сякаш взел някакво решение, той прекъсна мълчаливия си размисъл, целият му израз говореше, че се вълнува от нещо. Погледът му не се откъсваше от моя.
— Тате, не смяташ, че съм луд, нали?
Слисах се. Мисля, че успях да не го покажа.
— Боже мой, не, разбира се, че не. Откъде ти дойде на ум такова нещо?
— Ами Колин казва.
— Казал си му за Чоки ли? — попитах, обзет от растящо безпокойство.
Метю тръсна глава.
— На никого не съм казал освен на тебе, на мама и… Поли — додаде той малко тъжно.
— Добре си направил — окуражих го аз. — На твое място и аз не бих се доверил… И какво още казва Колин?
— Попитах го само дали познава някой, който може да чува глас, който му говори вътре в него. Просто исках да зная — обясни той сериозно. — Отговори ми, че не познава, защото всеки знае, чуването на гласове е първият признак на лудостта и такива хора ги затварят в лудница или ги изгарят на клада като Жана Д’Арк. Та се чудех…
— А, това ли било — казах аз със сигурност, която съвсем не изпитвах. — Това е нещо съвсем различно. — Отчаяно се мъчех бързо да си спомня правдоподобно звучащ пример, за да му покажа разликата. — Той сигурно е мислил за гласовете на провидението, които някои твърдят, че предвещават нещастия, карат хората да правят глупости и ги объркват така, че им е трудно да решат кое е правилно и кое не, кое е разумно и кое не. Тези гласове са съвсем различни от онези, които задават въпроси, говорят за двоичната система и т.н. Той сигурно е чувал за ония гласове, а пък теб не те е разбрал. Няма защо да се тревожиш, няма никакви основания за това.
Думите ми трябва да са прозвучали по-уверено, отколкото се чувствувах всъщност. Метю кимна с облекчение.
— Добре — удовлетворен, каза той. — Не би ми било приятно да съм луд. Никак не се чувствувам такъв.
Когато докладвах на Мери за нашия разговор, не споменах нищо за последната му част. Усещах, че това само ще увеличи тревогата й, без да помогне за изясняване на нещата, и се ограничих с обяснението на „Д“ и „Н“.
— Историята с тази Чоки започва да става все по-объркана — признах аз. — Всеки знае, че децата неспирно „откриват“ света, та нали за това, дявол да го вземе, е и училището. Но все пак предполага се, че за тях е удоволствие да научат нещо ново и са горди, когато имат успех. От психологическа гледна точка има нещо нездраво, за да не кажа смахнато в това, да приписваш собствените си постижения на една измислена личност. Направо не е нормално… И въпреки това трябва да признаем, че интересите на Метю се разшириха. Забелязва много повече неща и ги подлага на оценка за разлика отпреди. Придобил е и нещо подобно на чувство за отговорност; забелязала ли си?… Въпросът е, дали това „посредничество“ няма да причини вреда, онзи Тримбл не беше много доволен от резултатите, нали?
— О, добре, че ме подсети — прекъсна ме Мери. — Днес получих бележка от Мис Тоуч, която му предава география. Малко е объркана, но в общи линии жената ни благодари, че сме помогнали да се увеличи интересът му към предмета й, като същевременно тактично намеква да не прекаляваме с помощта.
— О, пак ли Чоки? — въздъхнах аз.
— Не зная, но предполагам, че Метю й е задал някои от онези странни въпроси, които задаваше на мен — къде е Земята и т.н.
В продължение на няколко минути стоях замислен.
— Ами ако променим стратегията — да чукнем малко тая Чоки… — предложих на Мери.