— Не — възрази тя. — Не намирам, че този е верният път. Тя сигурно ще се скрие искам да кажа, че Метю ще престане да ни се доверява и ще започне да крие. А това наистина ще бъде по-лошо, нали?
Разтърках челото си.
— Всичко е толкова сложно. Не е много разумно да продължаваме да го окуражаваме, от друга страна пък, е неразумно да го обезкуражаваме. Тогава какво?
4
Дойде отново вторник, а ние все още не можехме да вземем решение.
По пътя към къщи минах да прибера новата кола, която наскоро бях купил. Автомобилът бе огромен, точно такъв, за какъвто си мечтаех от известно време, с достатъчно място за всички и голям багажник отзад. Щом се прибрах, взех Мери и децата и направихме кратка обиколка за проба. Бях доволен от мотора и чувствувах, че ще обикна колата. Останалата част от семейството бе във възторг и когато се прибирахме, единодушно бе решено, че семейство Гор може да си вирне носа с една степен нагоре.
Паркирах пред гаража, тъй като ние с Мери щяхме да ходим на гости у приятели, и влезнах да напиша едно писмо, докато Мери приготви вечерята.
След около петнайсетина минути долових повишения глас на Метю. Не разбирах какво говори, чуваха се само задавени неясни възражения. Погледнах през прозореца и забелязах, че няколко минувачи са спрели и развеселени надничат през оградата. Излезнах да видя какво става. Открих Метю да крещи нещо несвързано на няколко стъпки от колата, с пламнало лице. Приближих.
— Какво става, Метю? — попитах го аз.
Момчето се обърна. Гневни детски сълзи се стичаха по зачервените му бузи. Опита се да каже нещо, но се задави и сграбчи ръката ми. Погледнах колата, която, изглежда, бе причина за тревогата му. Не личеше да е повредена или да й липсва нещо. Чак тогава се сетих за зяпачите пред оградата и поведох Метю зад къщата, далеч от погледите им. Настаних се на един от столовете на верандата и го сложих на коленете си. Никога не бях го виждал така разстроен. Момчето хълцаше и се задушаваше от гняв, а от очите му обилно се стичаха сълзи. Прегърнах го.
— Хайде, приятелю. Успокой се! Успокой се!
Хълцането и сълзите постепенно намаляха. Тялото му, стегнато от гняв, се отпусна и детето задиша по-леко. След още известно време въздъхна уморено. Подадох му моята носна кърпа.
— Извинявай, тате — измърмори той все още с кърпа на носа, хълцайки.
— Няма нищо, моето момче. Не бързай да говориш.
Скоро той свали кърпата и я задърпа несъзнателно, като не спираше да диша на пресекулки. Протекоха още малко сълзи, но този път от облекчение. Издуха се още веднъж и започна да заприличва малко на себе си.
— Извинявай, татенце — повтори той отново. — Мисля, че сега всичко е наред.
— Добре, но кажи ми, моето момче, какво стана?
Метю се поколеба малко, преди да отговори.
— Колата.
Попремигнах.
— Колата.
— Колата?! За бога! Всичко бе наред. Какво ти е направила?
— Не, не точно колата — поправи се Метю. — Тя е чудесна, направо идеална и мислех, че на Чоки ще й е интересно да я види. Разказах й как се движи и разни други работи.
Започна да ми прималява — познато вече усещане.
— Но на Чоки не й хареса, нали? — предположих аз.
Нещо като че се надигна в гърлото на Метю, но той се овладя, преглътна с труд и продължи смело:
— Каза, че е глупава и грозна, и тромава. Тя… тя й се изсмя!
При спомена за обидата възмущението му се надигна отново и той с труд го подтисна.
Започнах сериозно да се безпокоя. Това, че хипотетичната Чоки можеше да предизвика почти хистеричен гняв, бе повод за истинско безпокойство. В този миг ми се искаше да знам малко повече за признаците и протичането на шизофренията. Едно нещо обаче бе ясно. Точно сега не бе подходящо да се развенчава Чоки, а от друга страна, все нещо трябваше да кажа.
— Какво пък толкова не хареса в колата?
Метю презрително сбърчи нос, помисли малко и изсумтя:
— Почти всичко — отвърна той мрачно. — Каза, че моторът е направо смешен и старомоден, и неикономичен и че мотор със скорости е истинска комедия; че само глупак може да измисли спирачките. И защо са тези ресори, които карат колата да се друса по пътя върху колела, увити сякаш в салами. Тогава й казах, че така се правят автомобилите, нашата кола е нова и много хубава. А тя повтори, че това е смешно, защото колата ни била тъпа, и че никой, който има поне малко мозък, няма да създаде такова тромаво и опасно нещо, а пък този, който седне в нея, трябва да е съвсем луд. И тогава… вече не помня добре, защото се ядосах. Но хич не ме интересува какво мисли оная: аз харесвам новата ни кола.
Ужасно трудно положение. Възмущението му бе искрено: погледнато отстрани, човек нито за миг не би се поколебал, че Метю е спорел не само от душа, но и с истинска страст. Всички колебания и съмнения дали трябва да се посъветвам по неговия проблем се изпариха. С риска да направя погрешна стъпка реших да не се предавам.