— Е добре, каква смята тя, че трябва да е колата?
— Точно това я попитах, когато се захвана с нея — отговори Метю. — А пък тя рече, че там, откъдето идва, колите изобщо нямали колела. Вървели малко над земята, не правели шум дори. Че нашите коли, които трябва да се движат по пътища, сигурно се сблъскват много често и че ако са свястно направени, това няма да се случва.
— Никак не би било лошо… ако успееш да го постигнеш, разбира се — признах аз. — Но я кажи, откъде е тая Чоки?
Метю смръщи вежди.
— Това е едно от нещата, които не можахме да определим — каза той. — Много е трудно. Разбираш ли, ако не знаеш къде се намира нещо, как ще определиш къде си ти?
— Искаш да кажеш, че ти липсва отправна точка?
— Сигурно — каза Метю не съвсем убедено. — Но мисля, че Чоки живее някъде много, много далеч. Там сякаш всичко е различно.
— Хм — можах само да отговоря аз и опитах в нова насока. — Колко възрастна е Чоки?
— О, много е стара — отвърна Метю. — Макар времето у тях да не върви, както при нас. Но ние с нея пресметнахме, че ако беше еднакво, щеше да е поне на двайсет години. Само че тя твърди, че ще живее до двеста, така че тези двайсет не са голяма възраст. Чоки смята, че да живееш само до седемдесет или дори до осемдесет е глупаво и неикономично.
— Май доста неща й се струват глупави на твоята Чоки?
Метю кимна в знак на съгласие.
— Съвсем вярно. За нея почти всичко е тъпо — додаде той.
— Не е много приятно — обадих се аз.
— Аха, често пъти става досадно — съгласи се Метю.
В този момент Мери ни повика.
Недоумението ми растеше. Не знаех какво да правя. Очевидно Метю имаше достатъчно чувство за самосъхранение и не бе казал на нито един от приятелите или съучениците си за Чоки. Бе се доверил на Поли, с надеждата, според мен поне, да раздели някак Чоки със сестра си, но бе претърпял неуспех. Въпреки всичко повече от ясно бе, че той изпитва облекчение да говори за нея, и историята с колата без съмнение бе дала повод да излее пред мен отдавна насъбралото се у него. От това имах чувството, че в болшинството случаи той говори предпазливо — сякаш всеки миг е нащрек, готов да побегне и се защити от всеки лишен от съчувствие въпрос. Пред мен стоеше проблемът, кой от всички възможни пътища е най-подходящ да се поеме, за да не се подбуди съпротивата му.
Когато същата вечер разказах на Мери за инцидента с колата, тя изказа мнението, че трябва да се избере пътят, водещ до доктор Ейкът, нашия домашен лекар, който да ни препоръча подходящ специалист. Не се съгласих. Не че имах нещо против стария Ейкът. Не мога да отрека, че старият приятел никога не се скъпеше да предписва хапче, но не ме напускаше чувството, че той нищо не може да направи за Метю. Още повече, изтъкнах аз, че Метю не го обича и е малко вероятно момчето да му се довери. А може да излезе, че сме измамили доверието му, като сме се разбъбрали пред Ейкът; при това положение рискуваме Метю да млъкне съвсем. Мери поразмисли и призна правотата на доводите ми.
— Но в такъв случай — каза тя — връщаме се там, където сме сега. Нещо трябва да се направи… А не можеш да вземеш телефонния указател и да позвъниш на който и да е психиатър. Нужен ни е точно определен човек, с добри препоръки и т.н.…
— Мисля, че има такъв. Онзи ден говорих с Алън за тия неща и той спомена за един далечен познат, с когото бяхме в Кембридж; казва се Лендис — Рой Лендис. Алън беше по-близък с него и не е спирал да поддържа контакт. Специалността му е психиатрия. Сега работи в Клодесли, което значи, че е способен. Алън намекна, че няма да е лошо да се свържем с него поне информативно, просто да даде насока. Ако пожелае да види Метю, ще може да каже дали да се консултираме с някой негов колега и с кой именно. А може случаят да е по неговата специалност. Да опитаме поне.
— Добре — съгласи се Мери. — Заеми се с него и опитай да го доведеш тука. Да знам, че поне нещо правим…
Времето и професионалната практика правят чудеса. Трудно щях да позная в гладко вчесания, с равно подрязана брада и елегантен костюм мъж, който седна на нашата маса с Алън в клуба, пословично немарливия към себе си студент Рой Лендис. Трябваше да призная, че тази външност и прибавеното към нея спокойно държане допринасят твърде много за доверието към такъв човек. В същото време това са неща, които плашат малко. Усещах леко безпокойство и не можех да се отърва от чувството, че някъде от засада наднича лекарската му етика, дали щеше да ми каже истината.