Въпреки всичко направих решителната крачка. Подчертах, че това, от което имаме належаща нужда, бе съвет — какво е най-подходящо да предприемем. Разказах му някои неща за Метю. Докато ме слушаше, професионалната предпазливост на Лендис отстъпи място на растящ искрен интерес. Особено го заинтригува епизодът с колата. Той ми зададе редица въпроси, на които отговорих, доколкото можах, и усетих, че започвам да се обнадеждавам. На края той се съгласи да дойде у нас в Хиндмиър идущата неделя. Даде ми и няколко наставления как да подготвя почвата за посещението му така, че когато се прибрах, можах с облекчение да съобщя на Мери, че нещата са вече задвижени.
На следващия ден вечерта казах на Метю:
— Снощи вечерях с един стар приятел. Струва ми се, че няма да ти е неприятно да се запознаеш с него.
— А-ха — отвърна Метю, без да прояви кой знае какъв интерес към старите ми приятели.
— Между другото стана дума за коли — продължих аз — и той ми разказа за някои нови идеи в конструирането на автомобилите, които много ми напомниха на онова, което Чоки ти беше разправяла. И той намира, че колите сега са доста тромави.
— Така ли? — обади се пак Метю. После ме погледна настойчиво и попита:
— Каза ли му за Чоки?
— Ами трябваше да му кажа това-онова. Разбираш ли, не можех да се преструвам, че тези мисли са твои, още повече че те наистина не са. Той доста се заинтересува, но не се изненада кой знае колко. Поне не толкова, колкото се изненадах аз, когато ти за първи път ми разказа за Чоки. Останах с впечатлението, че е срещал нещо подобно на Чоки.
Едва сега Метю показа известни признаци на интерес, но продължаваше да бъде предпазлив.
— Говорил ли му е някой по този начин? — заподпитва той.
— Не — признах аз. — На него не, но познавал такъв човек или дори няколко души. Но нали ти казах, той никак не се учуди. Не се впуснахме в подробности, но си помислих, че на теб може би ще ти бъде интересно.
Като начало не бе лошо. Метю няколко пъти се върна на този разговор по собствено желание. Явно направи му впечатление, че има някой, за когото Чоки не е изненада.
Това, както и възможността сам да се увери в думите ми, го подтикна да признае, че не би имал нищо против да поприказва някой път с Рой Лендис.
Следващата събота направихме истински излет с новата кола по крайбрежието. Къпахме се, обядвахме със сандвичите, които носехме от къщи, а после ние с Мери се изтегнахме под лъчите на слънцето, докато децата тичаха нагоре-надолу и се забавляваха сами.
Към пет и половина започнахме да се приготвяме за тръгване обратно. Лесно открихме Поли сред неколцина нейни нови познайници, но от Метю нямаше и следа. Стана шест часът, а него все още го нямаше. Реших да обиколя наоколо с колата, докато Мери и Поли останаха да чакат на същото място, в случай че той се върне там.
Почти бях стигнал до пристанището, когато го забелязах, че много сериозно разговаря с някакъв полицай. Спрях наблизо и Метю ме видя.
— А, здрасти, тате — извика той. После погледна нагоре към полицая и последван от него, тръгна към мен. Той вдигна ръка към шлема си за поздрав.
— Добър ден, сър — каза той. — Тъкмо се мъчех да обясня на този млад човек, че така не бива. — После поклати глава и обясни: — Не може да се очаква, че хората ще търпят лодките им да бъдат разглеждани така, както не е разрешено да се влиза в чуждите домове, нали?
— Разбира се, че не може — съгласих се аз. — Ти с това ли се занимаваше, Метю?
— Ама аз само гледах бе, тате. Откъде да знам, че не е разрешено. Нищо не съм направил.
— Беше ли в лодката?
— Да, тате.
Сега бе мой ред да поклатя-глава.
— Това не е редно, Метю. Човекът е съвсем прав. Вярвам, че поне си се извинил. — Погледнах към униформения мъж и долових как клепачът на дясното му око се притваря, за да ми намигне.
— Вярно е, че момчето не правеше нищо лошо, сър — съгласи се той. — Но точно както казахте, това никак не е редно.
Метю вдигна поглед към полицая.
— Много съжалявам, сър — извини се той. — Просто никога не ми е идвало на ум, че лодките са като домовете на хората. Ще запомня това, което ми казахте. — И протегна ръка.
Двамата съвсем сериозно си стиснаха ръцете.
— Да вървим. Закъсняваме — обадих се аз. — Благодаря ви много — обърнах се към полицая.
Лицето му се разтегна в усмивка и той отново вдигна ръка към шлема си, докато се отдалечавахме.
— Какво си правил? — потитах аз.
— Това, което казах преди малко: просто гледах — рече Метю.
— Е, имал си късмет. Само че, надявам се, и аз да имам същия късмет със следващия полицай. Чудесен човек!