— Тя обаче бе права в едно. Ние нищичко не знаем за родителите на Метю, нали?
— И точно затова не можем да кажем със сигурност дали те имат нещо общо с тази Чоки; ето защо нека изчакаме и видим какво ще излезе от разговора на Метю с Лендис утре.
Дженит и нейната компания, както винаги закъсняха с тръгването си, но все пак успяхме да ги изпратим двайсет минути преди колата на Лендис да завие към нашата къща. Той пристигна, както подобава на известен лекар, с голям лъскав „Ягуар“.
Представих го на цялото си семейство. Мери бе малко сдържана, но за моя радост Метю го прие съвсем естествено. След лекия обед поседяхме на верандата малко повече от четвърт час, след което според уговорката Мери отведе Поли със себе си, аз се извиних с някакво неотложно занимание и Лендис и Метю останаха сами.
Дойде време за чая и отидох да ги повикам. Метю усилено разказваше нещо. Лендис улови погледа ми, но категорично ме отпрати с очи.
Ние тримата решихме да не ги чакаме и добре направихме, защото беше вече шест часът, когато останалите двама приключиха „тайния“ си разговор и се присъединиха към нас. По всичко личеше, че чудесно са се разбрали. Метю ми се видя по-весел от много време насам; Лендис бе мълчалив и замислен.
Децата вечеряха сами и се качиха да си легнат. Едва тогава ние седнахме на масата и вече можехме спокойно да поговорим. Мери се обади първа:
— Доста дълго говорихте, надявам се, че Метю не ви е отегчил много.
Лендис я загледа за миг, после тръсна глава.
— Да ме е отегчил? — повтори той. — О, не, уверявам ви. — Сетне се обърна към мен: — Знаеш ли, че ти не си ми казал и половината от нещата — каза ми той с лек упрек.
— Не вярвам да съм знаел и половината — отвърнах му аз. — Казах ти почти всичко, което знаех, но за да разбера и останалото, трябваше да го притисна. Смятах, че няма да е разумно… Не съм толкова остарял, за да не помня колко досадни могат да са въпросите на родителите. Затова те и повиках. Независимо от професионалното ти умение надявах се, че пред теб ще се почувствува по-свободно и ще се разприказва. Както и стана, нали?
— Да, наистина — кимна Лендис. — Разумно е било да не го принуждаваш, макар че сериозно се затрудних, докато започнем. Намирам, че е страшно объркан, и има крещяща нужда да се довери някому повече, отколкото очаквах. Във всеки случай сега много се разтовари и мисля, че поне ще се почувствува по-добре.
Лендис спря за малко и се обърна към Мери:
— Кажете ми, мисиз Гор, при нормални обстоятелства — искам да кажа, преди да започне тази история с Чоки — момчето имаше ли богато въображение?
Мери се замисли.
— Не мисля, че бих могла да кажа това — отговори му Мери. — Когато беше малък, бе по-скоро впечатлителен. Например извеждахме го вън винаги, когато някой трябваше да пусне чешмата, но това не е съвсем същото, нали? Не, не мога да кажа, че е имал богато въображение, напротив — съвсем нормално.
Лендис кимна.
— Трудно е да контролираш едно възприемчиво дете. От това, което ми бе разказал Дейвид, останах с впечатлението, че Метю е чел твърде много фантастика и е стигнал до състояние, при което му е трудно да различи реалното от нереалното. И първоначално тръгнах по погрешен път…
— Сигурно е чел. Всички деца сега четат тези неща — намесих се аз, — но фантастиката го привлича главно с приключенската си страна…
— Това ми стана ясно още в началото. Но скоро трябваше да променя становището си… а после отново трябваше да го коригирам.
Лендис се замисли и започна да си играе със студеното месо в чинията, докато Мери загуби търпение и попита:
— А сега какво мислите?
Лендис продължаваше да мълчи. Минаха една-две минути, преди да вдигне поглед и да отговори. На края се загледа в отсрещната стена, а на лицето му се бе изписало странно, отнесено изражение.
— Повикахте ме като специалист, но ако искахте съвета ми като на такъв, бих казал, че случаят е много сложен и че един толкова кратък разговор е крайно недостатъчен, за да се каже нещо конкретно. С две думи, щях да шикалкавя. Ще ви кажа искрено като неспециалист — не зная, объркан съм…
Лендис млъкна на средата и започна да върти ножа в ръце. Потърсих погледа на Мери. Не казахме нищо.
— Не ми е ясно — обади се пак Лендис. — Всъщност прилича ми на нещо, но това е направо глупост…