Той отново млъкна.
— На какво… — подканих го аз малко остро.
Той се поколеба и си пое дълбоко въздух:
— Не съм срещал подобен случай. Това е нещо, за което непросветените ни деди са казвали „вселил се у него дух“. За тях би било съвсем просто да кажат, че Чоки е някакъв зъл дух, вселил се в Метю.
И тримата мълчахме. Аз наруших тишината.
— Но както сам каза, това е глупост… нали?
— Не зная… Човек трябва да внимава да не бъде догматик като дедите ни. Много е лесно да се опростяват нещата, точно това прави и Метю, като казва, че „говори“ на Чоки или че тя му „казва“ нещо. Прадедите ни биха сметнали, че той чува гласове, но той просто така се изразява. Метю употребява думата „говори“, защото не знае как другояче да го изрази. Когато казва, че „слуша“ Чоки, фактически не чува думи: няма звукове, които да стигат до него. Твърди, че не са му нужни думи, за да отговаря, а въпреки всичко понякога ги произнася, но то става по навик, не защото е необходимо. Следователно „чува гласове“ е преносно казано, а в същото време разговорите, които води с този въображаем глас, са съвършено реални.
Мери сбърчи чело.
— Не бихте ли ми обяснили по-добре — обади се тя.
— Едно не подлежи на съмнение — налице е намесата на чуждо съзнание — каза той. — Припомнете си само какво ви е питал и какво е казвал на вас и Дейвид. Приехме, че той не си го измисля, нали и затова съм тук. Не ви ли прави впечатление, че предметът на въпросите е сериозен, а всъщност те са наивно и съвсем по детски изразени.
— Не бива да се забравя, че той още няма дванайсет години.
— Именно, а за дете на неговите години има учудващо богат речник и все пак му е недостатъчен, за да изрази ясно въпросите си. Той знае какво иска да попита и често пъти разбира това, за което пита. Но най-много се затруднява да намира думи, с които да го изрази, нали?
Ако задаваше въпроси, които е чул, нямаше да има този проблем. Просто щеше да повтаря чуждите мисли независимо от това, дали ги разбира или не. Същото важи, ако ги бе прочел някъде. И в двата случая нямаше да се затруднява да търси нужните думи.
Оттук следва, че той не чува по обикновения начин тези въпроси, нито пък ги прочита; и все пак разбира по някакъв начин онова, за което се мъчи да попита. Остава въпросът, как тези въпроси стигат до съзнанието му без необходимите за това думи? Проблемът действително е сериозен…
— Наистина ли е толкова сложно? — попита Мери. — Човек използува думи, за да изрази мисли. Всеки има мисли. А те трябва да дойдат отнякъде, преди да им се даде название.
Познавах този неин тон. Нещо, може би думите „вселил се дух“ я бе раздразнило.
Лендис продължи:
— Да вземем например употребата на двоичната система. Ако някой му я бе показал или беше я видял в книга, щеше да употреби най-често използуваните символи — нула и единица, плюс или минус или може би „хикс“ или „игрек“. А на него са му се сторили като „Да“ и „Не“ и той ги е съкратил на „Д“ и „Н“.
— Но — възрази Мери — ако, както вие казвате, не съществуват думи, които той да чува, тогава защо се вслушва? Откъде ще му дойде на ума мисълта за Чоки, която „говори“?
— О, Чоки наистина съществува. Съвсем естествено, в първия момент потърсих някаква персонификация в подсъзнанието му, но съвсем скоро се уверих, че не става дума за това. Само че къде е тази Чоки и какво представлява, ми е абсолютно непонятно — така както и на Метю…
Не това искаше да чуе Мери.
— Разбирам, че за него тя съществува — каза тя. — За него тя е реалност. Именно затова и ние играем тази игра, но…
Лендис я прекъсна:
— Чоки е къде-къде по-реална. Убеден съм, че каквото и да представлява, тя е нещо много повече от Метюва измислица.
— Съзнателна измислица — опитах се да уточня аз, — а може и да е плод на негов комплекс?
Лендис поклати глава:
— Не мисля. Разгледана като проекция на неговото подсъзнание, тя не би била жизнена. Ще ви кажа защо. Ето например случая с колата. Няма момче на Метювите години, което дори за миг да си помисли, че най-последният модел на една кола е старомоден. Той я намира прекрасна. Горд е с нея и му се иска да се поизфука. Естествено щеше да бъде, ако друго дете… или който и да е друг се отнесеше с презрение към автомобила с тази разлика, както е в нашия случай, че нито това друго дете, нито Метювото подсъзнание биха могли да определят как може да бъде подобрена.
И още нещо, което момчето ми разказа днес следобед за Чоки. Обяснявал й как се използуват космическите ракети за полети в космоса. Тя му се изсмяла точно както се изсмяла и на колата. Според Метю този начин й се сторил комичен и старомоден, мисля, че той иска да каже примитивен. Теглото, казала му тя, е сила, а силата е форма на енергията: и глупаво, и безсмислено скъпо е да противопоставяш една форма на енергията на друга. Първо човек трябва да се научи да разбира естеството на противодействуващата му енергия. Когато я разбере правилно, едва тогава може да открие начин да я преодолее и да я впрегне да му служи, вместо да му пречи. По този начин за пускането на космически кораб няма да има нужда от експлозив, за да се преодолее земното притегляне, а да се намери начин за защита от него. Тогава, обяснила тя, като се уравновеси силата на притеглянето с центробежната сила, ще се постигне постепенно издигане и равномерно ускорение. Разумно поддържана скорост на ускорение с около две или три g ще създаде далеч по-голяма скорост от тази на нашите ракети, без каквито и да било сътресения. Манипулирайки с антигравитационните екрани, можете да поемете, която искате посока, да увеличавате или намалявате скоростта според желанието си.