Запознаването ни може да се нарече съвършена случайност или изключително хитро подработен от съдбата ход. Така или иначе нищо необикновено нямаше в тази среща. Нито аз, нито пък Мери и до днес можеше да си спомни изобщо някой да ни е запознал.
По това време след усърдна работа в продължение на няколко години във фирмата „Ейнсли и Толбой — експерт-счетоводители“ на Бедфърд Скуеър бях повишен в младши съдружник. Сега вече не помня добре дали защото исках да отпразнувам успеха си или защото бях преуморен от работа, но бях решил да прекарам лятната си отпуска колкото се може по-далеч от служебното ежедневие. А може би — и заради двете. Във всеки случай копнеех за свежи гори и ливади.
Теоретически светът беше открит за мен. Но на практика бях зависим от средствата, малкото време, с което разполагах, и от възможностите, които съществуваха за пътуване извън Европа. Но и в Европа има къде да се отиде.
В началото ме съблазни пътуването с кораб по Егейско море. Примамваха ме окъпаните в слънце острови сред лазурното море, а в ушите ми звучаха песни на сирени. За нещастие, оказа се, че всички места освен недостъпните за мен първокласни билети са ангажирани от миналия октомври.
Можех да поскитам безгрижно из Европа и сам; но си дадох сметка, че за неосведомен и с ограничени познания по френски език пътешественик като мен това надали е най-доброто разрешение за малкото време, с което разполагах.
И в крайна сметка като много други хора се спрях на възможностите, които дава пътуването с туристическа група; та нали опитни екскурзоводи ви показват редица интересни неща по пътя. Върнах се на мисълта за Гърция, но съобразих, че дори да изминавам по 100 мили дневно, времето щеше да ми стигне само за отиване и връщане. Ето защо, макар и неохотно, отложих разглеждането на красотите на Гърция за по-далечно бъдеще и се спрях на великолепието на древния Рим, което бе по-достъпно.
По същото време Мери Бозуърт е била човек без всякакви ангажименти. Току-що завършила семестриално история в Лондонския университет и надявайки се да получи диплома, правела планове как най-добре да я използува, ако й я дадат, разбира се. Заедно с Мелиса Кемпли, нейна състудентка и приятелка, решили, че след усилените занимания в университета през лятната ваканция могат да попътуват в чужбина, не само да си починат, но и да разширят познанията си. Момичетата имали известни разногласия по въпроса, кои места отговарят най-добре на целта им. Мери настоявала за наскоро отворилата вратите си за западни туристи Югославия. Мелиса пък държала на Рим, защото за нея пътуването било нещо като посещение на свѐти места. С един замах отхвърлила съмненията на Мери за смисъла на подобно поклонение с туристически автобус. Посещение на свѐти места, бе изтъкнала тя, с водач, който ще задълбочи познанията ти за света, в много отношения е не по-лошо и е дори по-препоръчително от пътуване с цяла кавалкада ездачи, които се забавляват със съмнителни историйки по пътя. Последна дума в спора им имал служителят в туристическата агенция, към която се обърнали; той ги предупредил, че по необясними причини визите за Югославия се бавят много. И така окончателното решение било в полза на Рим.
Два дена преди заминаването Мелиса се разболяла от заушка. Въпреки усилията на Мери да намери приятелка, която да пътува с нея вместо Мелиса, никой не се съгласил да тръгне на път толкова набързо. На края твърде неохотно Мери заела мястото си в групата, която на всичкото отгоре не била и по вкуса й.
И така, след поредица от спънки и компромиси, ние с Мери и още 25 други туристи се настанихме в розовооранжевия автобус, на чиито стени отвън блестяха големи златни букви „Гоу Плейсиз Туърз Лимитед“, и поехме на юг към Европа.
Но до Рим така и не стигнахме.
Първата нощ отседнахме в един невзрачен хотел на няколко мили от езерото Комо, където удобствата бяха под всяка критика, а храната — направо противна. Когато на следната утрин се събудихме, времето беше чудесно, но докато наблюдавахме как слънцето прогонва мъглите от ломбардските хълмове, разбрахме, че сме загазили. Представителят на фирмата, шофьорът и автобусът бяха изчезнали през нощта.
След оживено обсъждане решихме да изпратим спешна телеграма до седалището на фирмата, но отговор все не идваше.
Времето течеше, а настроението не само на туристите, но и на собственика на хотела се влошаваше. Оказа се, че очаква друга група за следващата нощ. Когато хората пристигнаха според уговорката, настъпи истински хаос.
Последваха ожесточени разправии. Стана ясно, че Мери и аз, единствено неангажирани, нямаме никакъв шанс да получим легла за през нощта. Затова пък никой не ни попречи да съберем по две кресла в ресторанта и да пренощуваме там. Все пак така беше по-удобно, отколкото на пода.