Отново погледнах най-горния лист, мършавите крави и подобната на паяк ръка на селянина, хванал вила.
— Може би са на някое дете от класа… или на учителката по рисуване? — предположих аз.
Мери поклати глава:
— Тези не са нейни. Виждала съм рисунки на мис Соумс, тя държи на подробностите. Последната е нейна — не бих казала, че има големи качества.
Прехвърлих отново внимателно рисунките. Като оставим настрана необичайното, с което се свиква, човек започва да ги харесва.
— Какво ще кажеш, ако ги оставиш пак там утре, все едно че не сме ги видели — предложих аз.
Мери приглади с ръка плетивото си, после го подръпна, за да се наместят редовете.
— Мога да ги оставя… но те ще продължават да ме тревожат. Бих предпочела той да ни обясни…
Докато гледах втория пейзаж, най-неочаквано познах мястото, това бе завоят на реката.
— Мила моя — казах й, — боя се, че на теб самата няма да ти е приятно.
— Няма нищо, което да ми е приятно в тази история. Още преди онзи твой приятел да заговори за „вселяването“. Но предпочитам да знам, вместо да гадая. В края на краищата нищо чудно действително някой да му ги е дал.
По изражението й личеше, че говори съвсем сериозно. Нямаше как, трябваше да се съглася, макар усещането, че цялата работа навлиза в нова фаза, не ме напускаше. Хванах ръката й и я задържах в своята.
— Добре. Надали си е легнал. — Подадох глава в коридора и повиках Метю. После наредих рисунките на пода.
Момчето се появи по халат, порозовяло и свежо от банята, с увит около главата пешкир. Щом зърна картините — спря. Погледът му неспокойно потърси очите на Мери.
— Виж, Метю — започнах аз, мъчейки се да придам на тона си максимум безгрижие. — Мама е попаднала на тези рисунки, докато е почиствала стаята ти. Хлъзнали са се зад скрина ти.
— Аха, ето къде са били — обади се Метю.
— Много са интересни и ние доста ги харесваме. Твои ли са?
— Да — заяви той малко предизвикателно.
— Исках да кажа, ти ли си ги рисувал? — поясних аз.
Този път в „да“-то му усетих желание да се отбранява.
— Хм… не са твърде в твой стил, нали? Сигурно за тях са ти писали по-висока бележка по рисуване?
Метю се опита да изшикалкави:
— Не съм ги рисувал в час. Сам си ги рисувах.
Погледнах единия от пейзажите.
— Започнал си да виждаш нещата малко по-различно — забелязах.
— Вярно — съгласи се Метю. После с надежда добави: — Сигурно защото ставам по-голям.
Прочетох в очите му молба. Та нали аз самият го посъветвах да е по-дискретен.
— Не се безпокой, Метю. Просто искахме да знаем кой ги е рисувал.
Момчето все още се колебаеше. Хвърли печален поглед към Мери, загледа се в килима отпред и започна да очертава с крак един от орнаментите.
— Аз ги рисувах — повтори той, след което съпротивата му сякаш рухна. И уточни: — В известен смисъл… исках да кажа… са мои…
Имаше такъв нещастен и объркан вид, че не ми се искаше да го насилвам да говори повече. Мери му се притече на помощ. Тя го обгърна с ръка:
— Не е чак толкова важно, момчето ми. Просто са интересни и затова искахме да знаем чии са. — Тя се протегна и вдигна една от рисунките. — Ето този изглед. Хубав е. Намирам даже, че е много добър, но е доста странен. Наистина ли виждаш предметите така?
Метю стоя безмълвен известно време, сетне измънка:
— Аз ги нарисувах бе, маме. Само че Чоки вижда така предметите и затова изглеждат странно.
Той вдигна разтревожен поглед към майка си, но в израза на лицето й можа да прочете само интерес.
— Разкажи ни, момчето ми — окуражи го Мери.
Метю въздъхна с облекчение. Той се поуспокои.
— Направих ги след час по рисуване — обясни той. — Не съм много добър по този предмет — добави той със съжаление. — Мис Соумс каза, че това, което съм направил в час, е безнадеждно. И Чоки бе на същото мнение. Реших, че пак ще опитам, но все не излизаше нищо и Чоки заяви, че не съм гледал нещата, както трябва. Казах й, че не разбирам какво значи, „както трябва“ — човек или вижда предметите, или не ги вижда. Но не било така, защото можеш да гледаш и да не виждаш, ако не гледаш, „както трябва“. Сетне поспорихме, защото това ми се стори безсмислено. На края предложи да направим експеримент — аз да рисувам, а тя да гледа. Не виждах как ще стане тая работа, но тя каза, че си струва да опитаме. И опитахме.
Първите няколко пъти нищо не излезе, не мога да не мисля за нищо. Ужасно трудно е. Мъчиш се за нищо да не мислиш, но не е точно това и пак нищо не се получи. А Чоки каза: „Просто седни, дръж молива и за нищо не мисли.“ До гуша ми дойде да опитвам, но тя все настояваше да опитваме пак. Едва на четвъртия път почти успях за около минута-две. След това бе по-лесно, а като се поупражнявахме, стана съвсем просто. Сега само да седна с боите пред мен, сякаш нещо ме включва и картината излиза… Вярно е, че всичко изглежда така, както на Чоки й се иска, а не както на мен.