— Ти поне знаеш колко бързо е течението. За няколко секунди ги отвлекло. В първия миг Евънс помислил, че с тях е свършено. После видял как Метю се опитва да стигне Поли. Повече нещо не видял, защото изтичал към яхтклуба да вдигне тревога.
Полковник Съмърз се спуснал след тях, но дори с неговата бърза моторна лодка успял да ги открие чак след половин миля. Метю продължавал да подкрепя Поли.
Старият полковник беше направо потресен. Твърдеше, че ако е виждал някога подвиг, който наистина да заслужава медал, то това е постъпката на Метю и че той сигурно ще го получи.
Ние бяхме вътре в къщи, когато се случи това. Моите двама мълчали, докато не видели, че моторницата се спуснала след децата. Но, господи, о господи, какъв ужас изживяхме, докато чакахме… Мисля, че не бих могъл да преживея още един подобен час…
Така или иначе всичко свърши благополучно, слава богу… и благодарение на този чудесен Метю. Без съмнение Поли щеше да се удави, ако не беше той. Мъжка постъпка. И ако полковникът се нуждае от подкрепа на идеята си за медала, безусловно ще получи моята. Момчето напълно го заслужава.
На една глътка Алън пресуши чашата си и посегна отново към бутилката.
Аз също вдигнах моята. Чувствувах нужда да го направя.
Знаех, че всеки трябва да умее да плува. Но през последните една-две години често с тревога се бях замислял над факта, че Метю никога не можеше да направи повече от три последователни маха във водата.
Изшъткаха ми да изляза от стаята, в която Поли спеше с малката Ема.
— Заспала е дълбоко — каза ми Мери. — На дясното й рамо има страхотна синина. Ние с Фил смятаме, че сигурно като е паднала, се е ударила в лодката. Иначе нищо й няма, освен че е много уморена. Ох, Дейвид…
— Успокой се, мила. Всичко е свършило вече.
— Да, слава богу. Фил ми разказа цялата история. Но, Дейвид, как е успял Метю…?
Надникнах в стаята при Метю. Лампата все още светеше. Той лежеше по гръб и гледаше в крушката. Имах време да забележа колко неспокоен е погледът му, преди да извърне глава и да ме види.
— Здравей, Метю. Как се чувствуваш? — попитах аз.
— Добре съм — отговори той. — Беше ми ужасно студено, но леля Фил ни окъпа в гореща вана.
Кимнах. Той изглеждаше добре.
— Чух големи неща за теб, Метю — казах му аз.
Тревогата в погледа му се засили и той сведе очи. Пръстите му неспокойно усукваха края на чаршафа. Момчето отново ме погледна.
— Това не е вярно, тате — каза той много сериозно.
— Аз наистина се учудих — признах аз. — Само преди няколко дена ти не можеше да плуваш.
— Зная, тате, но… — и той отново улови чаршафа — но Чоки може… — Той спря и нерешително вдигна очи към мен.
Опитах се да придам на лицето си израз на съчувствие и заинтересованост.
— Разкажи ми — помолих го аз.
На момчето сякаш му олекна.
— Ами всичко стана страшно бързо. Видях само, че лодката ще се блъсне, и миг по-късно бях във водата. Опитах се да плувам, но ужасно се уплаших, защото знаех, че няма смисъл да опитвам, и си помислих, че ще се удавя. Тогава Чоки ми каза да не ставам глупак и да не се паникосвам. Тя беше нещо ядосана. Приличаше на мистър Кефър, когато се разсърди в клас. Не помня да е била така бясна досега. Толкова се изненадах, че малко се поуспокоих. Тогава тя каза: „Спри да мислиш, както при рисуването.“ Послушах я и тогава заплувах… — Той сбърчи чело. — Не знам как, но по някакъв начин тя показваше на ръцете и краката ми накъде да се движат, точно както с рисуването. Така че не аз, а тя спаси Поли.
— Разбирам — казах аз, но това бе твърде пресилено.
Метю продължи:
— Ти, както и много други хора, сте ми показвали как да плувам и аз се стараех, но все нищо не излизаше, докато не се намеси Чоки.
— Разбирам — отново излъгах. Няколко минути размишлявах, а през това време момчето внимателно ме наблюдаваше.
— Да, разбирам — повторих и кимнах. — И когато видя, че можеш да плуваш, се отправи към брега, така ли?
Изпитателният до този момент поглед на Метю изведнъж се превърна в недоумение и учудване:
— Как можех да го сторя? Та нали там беше Поли. Тя също падна.
Отново кимнах.
— Да — съгласих се аз, — вярно, че и Поли е паднала… точно там е работата…
Метю се замисли. Предполагам, че за миг се върна към онези първи минути на ужас във водата, защото той леко потрепера. После на лицето му се изписа решителност.
— И все пак Чоки я спаси — упорито продължаваше да твърди той.
На следната сутрин Алън с неудобство срещна погледа ми.
— Боя се, че… сигурно от напрежение. Чаках проклетата лодка да се върне… Не знаех дали ги е намерил… С нищо не можах да помогна… Сигурно е било някаква реакция…