— Забрави — опитах се да го успокоя, — на твое място и с мен щеше да е така.
Седяхме на припек и чакахме да ни повикат за закуска.
— Не мога да проумея — каза не след дълго той — как е успял. Според полковника момчето е продължавало да поддържа сестра си, когато лодката е приближила. В продължение на миля и половина, при това бързо течение. Метю, каза ми той, бил уморен, а не изтощен. А само преди два дена той малко засрамено ми призна, че не може да плува… Опитах се да го науча, но тогава той не показа никакъв усет.
— Абсолютно вярно. Не можеше да плува — потвърдих аз и тъй като знаеше вече за историята с Чоки, нали самият той ме свързва с Лендис, предадох му думите на момчето. Алън ме гледаше, без да може да повярва.
— Но без да искам да обидя Метю, вярваш ли му?
— Сигурен съм, че Метю вярва в това — а и как иначе да си го обясни човек… — Разказах му и за рисунките. Не бе ставало дума за тях преди. — Ето защо не ми е толкова трудно да го приема или поне отчасти да го приема — завърших аз.
Алън дълго седя замислен. Запали цигара и мълчаливо пушеше с поглед, зареян някъде към устието на реката. Най на края се обади:
— Ако това е така, както изглежда, а и не виждам как по друг начин би могло да се обясни — означава, че цялата тази история с Чоки навлиза в нова фаза.
— На същото мнение сме и ние с Мери — признах аз. — Но бедната ми жена никак не може да се зарадва от този факт. Страхува се за момчето.
Алън поклати глава:
— Не разбирам защо трябва да се страхува. В края на краищата дали Чоки съществува или не — а Лендис, изглежда, е на мнение, че в една или друга форма тя съществува, — децата ти са живи сега само защото Метю вярва, че тя съществува. Това ясно ли й е на Мери? Би трябвало да я поуспокои малко.
— Би трябвало наистина — съгласих се с него. — Но… ох, не зная… и защо хората винаги са по-склонни да вярват в лоши духове, отколкото в добри?
— Може би това е инстинкт за самосъхранение? — предположи той. — По-сигурно е да се отнасяш към непознатото като към нещо враждебно, докато го разучиш по-добре. В същото време има и инстинктивна съпротива срещу промените. Може би Чоки едва сега започва да се проявява. Като начало не е лошо.
Кимнах и допълних:
— Ще ми се и Мери да може да погледне нещата от подобна позиция… но тя се тревожи…
Метю закъсня за обяд. Тръгнах да го търся и го открих седнал на разбития пристан да разговаря с русокос и хубав непознат мъж. Когато приближих, той вдигна очи и ме видя.
— Здрасти, тате… ой, закъснял ли съм?
— Да, момчето ми.
Мъжът любезно се изправи:
— Прощавайте, сър. Вината е моя. Аз го задържах. Трябваше да се сетя. Тъкмо говорехме за неговия подвиг. След вчерашната случка той стана местният герой.
— Възможно е — отговорих аз, — но все пак трябва да се храни. Хайде да тръгваме, Метю.
— Довиждане — каза Метю на младия мъж и тръгнахме обратно към къщи.
— Кой беше този човек? — попитах аз.
— Просто някакъв човек — отговори Метю. — Питаше как се чувствува Поли. Каза, че и той имал малко момиченце и затова се интересувал.
Просто за миг си помислих, че непознатият изглеждаше твърде млад, за да има такова голямо дете, но в днешно време всичко е възможно и когато седнахме да обядваме, вече бях забравил за случката.
През следващите няколко дена Метю прояви такава невероятна страст към плуването, че бе почти невъзможно да го измъкнеш от водата.
Скоро отпуската ми свърши. Последната вечер полковникът се отби на чашка и ме увери, че е писал до Кралското плувно общество за подвига на Метю.
— Смело момче имате. Можете да се гордеете с него. Странно защо се правеше, че не може да плува — не можеш да ги разбереш тези деца! Няма значение. Дяволски хубава постъпка! Да ви е живо и здраво!
В понеделник се прибрах късно. По време на отпуската ми се бе натрупала много работа и бях страшно уморен. С влизането успях да доловя, че Мери е неспокойна, но тя бе достатъчно тактична да ме остави спокойно да вечерям. След което извади и ми подаде сгънат вестник.
— Пристигна днес следобед — каза тя. — Виж на първа страница.
Докато преглеждах заглавията, изражението й бе неспокойно и след малко се обади:
— По-надолу.
Погледнах към втората половина на страницата и видях снимка на Метю. Съвсем не беше лоша. Заглавието на статията до нея гласеше: „Момче-герой твърди, че го е спасил «ангел-хранител»“.
Усетих, че ми прималява. По-нататък прочетох:
„Метю Гор, дванадесетгодишен, от Хиндмиър, Сърей, предложен за медал за храброст за това, че е спасил сестра си Поли, десетгодишна, от удавяне във водите на устието на Ейфън Цифруис край Бонтгоч миналия понеделник.“