На следващата сутрин все още нямаше никакво съобщение от туристическата фирма. Изпратихме втора по-тревожна телеграма. С известно закъснение успяхме да получим малко кафе и кифли. Докато закусвахме, казах на Мери:
— Така до никъде няма да стигнем.
— Какво мислите, че се е случило? — попита тя.
Свих рамене.
— Може да се предположи, че агенцията е фалирала и нашите хора, успели някак да подушат какво става, са използували случая да офейкат.
— Искате да кажете, че няма никакъв смисъл да чакаме тук?
— Абсолютно никакъв. — И като оставих тази тема, попитах: — Имате ли някакви пари?
— Боя се, че са съвсем недостатъчни за билет до в къщи. Около пет, шест лири и 4000 лирети. Не мислех, че ще ми са нужни повече.
— Аз също. Имам около 10 лири и няколко лирети. Какво ще кажете, ако се опитаме да направим нещо?
Тя се огледа. Някои обсъждаха положението негодуващи, други бяха потънали в мрачни мисли.
— Добре — съгласи се тя.
Взехме куфарите си и седнахме край пътя да чакаме автобуса. Той ни откара до малък град. Намерихме гарата и си купихме билети до Милано. Нашият консул там не ни се зарадва много, но като разбра, че искаме да ни заеме пари колкото да се приберем до дома си, отдъхна.
През пролетта на следващата година се оженихме. Дойдоха толкова много роднини на семейство Бозуърт, че и сега за сватбеното тържество си спомням като за истински кошмар.
Родителите ми бяха починали преди 2–3 години и имах само няколко близки родственици, така че на церемонията семейство Гор бе представено от един чичо, една леля, най-добрия ми приятел Алън Фруум, старшия ми съдружник и още неколцина приятели. Групата на семейство Бозуърт изпълни цялото останало пространство в черквата. Освен родителите на Мери тук беше най-голямата й сестра Дженит със съпруга си, четирите си деца и с явни признаци и за пето; другата й голяма сестра Пейшънс, която имаше три деца; братята й Едуърд (Тед) и Френсиз (Френк) с жените и неизброимите си деца, тълпи от не по-малко плодовити чичовци, лели, братовчеди, приятели и познати, така че вътре приличаше ка нещо средно между детски ясли и училище. Тъй като моят тъст женеше последната си дъщеря, възползува се от случая да направи сватбата, „както трябва“ — и успя напълно.
В желанието си да дойдем малко на себе си от тържеството, решихме да осъществим мечтата си от предишната година и прекараме медения си месец в Югославия и на гръцките острови.
Когато се върнахме, настанихме се в малка къща в Чешнът — място, което беше прекалено достъпно за всички клонове на фамилията Бозуърт.
Още докато купувах къщата, имах смътното чувство, че правя грешка, но тогава го отдадох на предразсъдъците си. Не бях раснал в голямо семейство и животът между толкова много роднини ми бе чужд, а и малкото, което видях от него, не ме заплени кой знае колко. Но заради Мери бях решил да се опитам да бъда достоен член на клана. Тя беше свикнала с него и няма да се чувствува толкова самотна, докато ме няма, мислех си аз.
Намерението ми беше добро, но както се оказа по-късно — напълно погрешно. Скоро стана ясно, и то не само за мен, че не съм много подходящ за живот в такова голямо семейство, макар че ако не бяха някои обстоятелства, може би щях да намеря мястото си в него.
През първата година на нашия брак Дженит роди петото си дете; бяха я чули да споменава и за шесто, понеже цифрата била хубава и завършена. Другата й сестра Пейшънс скоро щеше да попълни и четвъртото място на своя квартет. Същата година Мери стана за трети път леля и по линия на брат си Френк. Получи покана да стане кръстница на тримата нови членове на рода, а в същото време не откриваше каквито и да било признаци, че самата тя ще има бебе.
Втората годишнина от нашата сватба наближи и отмина без нещата да се променят. Освен с домашния лекар Мери се съветва със специалист, но сторил й се неубедителен, отиде при по-добър. Той също я уверил, че няма място за тревога… но тя не спираше да мисли само за това.
Аз лично никак не се притеснявах. И двамата бяхме млади, животът беше пред нас: защо да бързаме. Имахме достатъчно време пред себе си. Мисълта за още няколко години без ангажименти и грижи ми се нравеше. Обясних всичко това на Мери.
Тя като че ли се съгласи, но не съвсем. Дори създаде впечатлението, че ми е благодарна за това, че се правя на безразличен, но на нея всъщност й е ясно колко се тревожа. Не я убеждавах повече, за да не излезе, че се страхувам от нещо и затова я успокоявам.