Когато се прибрах, заварих Мери да приготвя вечерята с мрачна решителност, по което разбрах, че е недоволна. Попитах случило ли се е нещо.
— Метю пак е говорил с някакви репортьори — каза тя и си го изкара на тигана.
— Хем го предупредих…
— Знам — каза тя с горчивина, — но вината не е негова. Горкото дете! Точно за това ме е яд.
Поисках да ми каже нещо повече.
Оказа се, че репортьорът бил само един. Когато се прибирал в къщи, Метю го срещнал на пътя. Попитал го дали той е Метю Гор и казал, че е представител на местния „Куриер“. Метю отвърнал, че първо трябва да говори с майка му. Но разбира се, съгласил се непознатият, той бил вече при мисиз Гор, за да поиска разрешение от нея. Надявал се, че ще може да поговори с Метю в къщи, само че него го нямало. Но за техен късмет се срещнали сега. Не било удобно да говорят така на улицата, затова му предложил да седнат отсреща в сладкарницата, да пият по един чай с някакъв сладкиш. И така отишли в кафенето.
— Трябва да пишеш на главния редактор веднага. Отвратително е — възмути се жена ми.
Написах подходящо писмо, в което изразявах възмущението си, без да се надявам, че някой ще му обърне внимание, но поне чувствата на Мери бяха поукротени. Не ми се искаше да засилвам отново напрежението и не споменах нищо за поканата на Лендис.
Срядата мина без произшествия, ако не се смята писмото, пристигнало със сутрешната поща, адресирано до Метю и подписано от „Общество за психоявления“, което аз напълно съзнателно пъхнах в джоба си.
Когато се качих на влака, отворих плика и прочетох писмото. Авторът бе чул по радиото съвсем малко от изказването на Метю за необичайното му преживяване; бил убеден, че по-подробно описание ще предизвика интереса на членовете на тяхното общество, в което се интересували от всякакъв вид психични изживявания и явления. Ако Метю няма нищо против и т.н. и т.н.…
Но ако срядата мина сравнително спокойно, четвъртъкът ни донесе преживявания в излишък.
Тъкмо се опитвах да разгърна „Таймз“ — което не е никак лесно в претъпканото с хора купе — нещо обикновено за сутрешните влакове, — и погледът ми бе привлечен от фотографията, поместена в сутрешния брой на „Дейли Телеграф“, който бе в ръцете на мъжа срещу мен. Нещо познато прикова вниманието ми и аз се наведох, за да разгледам по-добре снимката. Между редовните пътници това се смята за непростима волност. Спътникът ми веднага свали вестника си и ми хвърли такъв поглед, сякаш бях извършил непоправим грях, и демонстративно разгъна вестника си на нова страница.
Но малкото, което успях да видя, ме свали на следващата спирка — Уотерлоу Стейшън. Потърсих същия брой на „Дейли Телеграф“. Както можеше да се очаква, бяха го свършили. Този факт още повече ме убеди, че подозренията ми са основателни, и пристигайки на Блумсбъри Скуеър, без да губя време, се обадих по всички бюра наоколо за последния брой на вестника. Най-накрая ми намериха един. Разгърнах го, изпълнен с лоши предчувствия, които се оказаха ненапразни…
Половината от едната страница бе изпълнена с фотографии на детски рисунки под заглавие „Изкуството и ученикът“. Снимката, която бе привлекла вниманието ми във влака, представляваше група момчета с чанти на гърба, които се бутат и отиват към вратата на училищния двор, гледани от някакъв прозорец. Момчетата изглеждаха малко ъгловати и дълги и на друг можеха да се сторят странни, но не и на мен. Излишно беше, но все пак погледнах надписа отдолу:
„Към дома“ от Метю Гор (12 г.) от училището „Хинтън“ в Хиндмиър; рисунката разкрива безсъмнен талант и силна наблюдателност, забележителни за годините на младия автор.
Томи Пърсел, един от сътрудниците ми, ме завари да разглеждам фотографията и надникна през рамото ми.
— А, да — каза ми той. — Забелязах я тази сутрин, докато идвах насам. Поздравлявам те. Помислих си, че може да е твоето хлапе. Не знаех, че е талантлив. Много хубава рисунка… макар че е малко странна, нали?…
Лендис гаврътна наведнъж половин чаша шери.
— Видя ли вестниците?
Не се и опитах да се престоря, че не разбирам.
— Да, видях днешния брой на „Телеграф“ — признах аз.
— А чете ли „Стандарт“? И там са я поместили. Има и бележка за детето — гениален художник. Не ми беше казал за това — допълни той с укор.
— Аз също не знаех, когато се видяхме последния път.
— И за плуването ли не знаеше?
— Случката стана по-късно.
— И в двата случая все работа на Чоки, нали?