— Очевидно — казах аз.
Той се замисли за момент:
— Малко необмислена работа, нали? Имам пред вид поместването на рисунката в тази изложба.
— Никой не ни е питал — поясних аз.
— Жалко — каза той и поръча още две чаши шери.
— Фигурите на рисунката имат доста немощен, да не кажа мършав вид. Това случайно ли е, или е негов стил?
Потвърдих с кимване на глава.
— Как ги е рисувал?
Предадох му с няколко думи какво ни бе разказал Метю. Разказът ми сякаш не го учуди, но той отново потъна в размисъл. На края наруши мълчанието с думите:
— Особени са не само фигурите. Всички вертикални линии са издължени повече, отколкото трябва. Сякаш са видени от човек, свикнал с друг вид пропорции — някак по-пространни и… — Лендис спря за миг и се втренчи в чашата си. Сетне лицето му се озари: — Не, за бога, не е това. Имаш чувството, че художникът е гледал през особени очила и е рисувал направо, без корекция. Обзалагам се, че ако погледнеш тази рисунка през стъкла, които скъсяват само вертикалните линии, предметите ще изглеждат нормални. По всяка вероятност възприятията на Чоки не могат да се нагодят към характеристиките на Метювите очи…
— Не разбирам — признах си аз, след като помислих малко. — Очите, които гледат пейзажа, виждат и картината. В такъв случай двете деформации би трябвало да се компенсират, нали?
— Това просто бе аналогия — или почти аналогия — и може би прекалено опростявам нещата — съгласи се той, — но бих се учудил, ако причината не се крие някъде там. Да отидем да вечеряме, а?
Докато се хранехме, Лендис подробно ме разпита за инцидента с плуването. Разказах му нещата, доколкото можах. За него случката не бе по-малко значителна, отколкото рисуването. Това, което ме удивляваше през цялото време на разговора ни, а и по-късно, когато се връщах в мислите си към него, е, че Лендис никак не се учудваше. То беше толкова очевидно, че в един миг си помислих дали пък не ми се подиграва? Дали не ме подвежда, за да види докъде мога да стигна? Скоро обаче трябваше да изоставя тези мисли; той просто възприемаше фантастичното без предразсъдъци.
Постепенно ме завладяваше чувството, че той е много по-напред от мен и докато аз все още приемах неохотно съществуването на Чоки като неизбежна хипотеза, той ме бе изпреварил, гледайки на този факт като на установена реалност. Като че ли следваше максимата на Шерлок Холмс: „Когато сте елиминирали невъзможното, нищо друго не ви остава, освен да приемете за истина това, което остава, колкото и невероятно то да ви се струва“ — и имаше абсолютно доверие на резултата от тази формула. По причина, която не можех точно да определя, това непрекъснато увеличаваше тревогата ми.
След вечерята, когато преминахме на кафе и бренди. Лендис каза:
— Предполагам, ще разбереш, че много съм мислил над вашия проблем и смятам, че Торби е човекът, който може най-добре да ви помогне. Сър Уилиям Торби. Той е много способен мъж, с голяма практика и не е фанатик, което е голямо качество в нашата професия. Не е стопроцентов психоаналитик например. Лекува пациентите си според случая — ако сметне, че на болния ще помогне психоанализа — прилага я, ако сметне пък, че има нужда от някои от новите лекарства — прилага тях. Има в практиката си редица големи успехи. Струва ми се, че за вас не може да има нищо по-добро от неговото мнение, ако се съгласи, разбира се, да види Метю. Уверен съм, че ако някой може да помогне, то това е Торби.
Не ми хареса твърде това „ако някой“, но се направих, че не съм го чул, и казах:
— Доколкото си спомням, последния път, когато се видяхме, ти изказа съмнение по въпроса дали Метю има нужда от помощ.
— Скъпи приятелю, продължавам да мисля така. Но жена ти е тази, която има нужда от помощ, ти чудесно го знаеш. А и на теб няма да ти се отрази зле, ако ти вдъхнат малко увереност, нали?
И, разбира се, той бе прав. Ние двамата с Мери се тревожехме много повече как Чоки ще се отрази на момчето, отколкото самото момче. И само фактът, че правим всичко възможно, за да получим компетентен съвет, можеше да поуспокои малко мозъците ни.
Най на края се съгласих да се свържем със сър Уилиям Торби.
— Добре — каза Лендис. — Ще поговоря с него. Повече от сигурен съм, че при тези обстоятелства той с удоволствие ще види Метю. Ако се съгласи, ще имате най-добрата диагноза, която може да се даде. Надявам се, че след няколко дена ще мога да ти кажа със сигурност.
И ние се разделихме.
Когато се прибрах, Мери ме посрещна с изблик на негодувание. Разбрах, че е чела „Ивнинг Стандарт“.
— Това е възмутително — избухна тя, сякаш появяването ми бе отворило клапа под налягане. — Какво право има тя да праща рисунката, без дори да ни каже? Поне можеше да ни попита. Да се меси, без дори да ни уведоми! Това е… как го наричат?… намеса в чужди работи… Тя дори Метю не е попитала. Пратила е рисунката и никому не е казала. Не мога да допусна, че е посмяла да го стори без нечие съгласие. Не знам какво си мислят тия учители. Изглежда, смятат, че имат право да разполагат с живота на всички деца, а родителите нямат думата. Ама наистина какви хора излизат от тези колежи за преподаватели в днешно време… Поне от най-елементарна учтивост и уважение към родителите да бяха попитали… Ама пък никакво възпитание… Как да очакваш от децата да се държат, както трябва, когато ги възпитават хора без всякакво възпитание?… Просто е срамно. Много те моля да напишеш утре много остро писмо на директора и да му кажеш без никакви заобикалки какво мислиш за нея, и да поискаш да се извини… Не, или по-добре сега го напиши, тази вечер. Утре няма да имаш време… Наистина тежък ден!