На Поли посинялото око на брат й се стори ужасно интересно.
— Виждаш ли с него? — питаше тя.
— Да — отговори късо брат й.
— Много е смешно — не млъкваше тя. — Блестящото копитце веднъж за малко да загуби едното си око — припомни си Поли.
— Да не би да го е ритнал някой негов колега от балета? — предположи Метю.
— Не, това се случи в предишната книга, когато беше ловно конче — обясни тя. После замълча. — Чоки ли те удари? — попита невинно след малко.
— Хайде сега! Млъквайте — обадих се аз. — Метю, какво каза мис Соумс за „Към дома“? Зарадвала ли се е, като е видяла снимката във вестника?
Метю завъртя глава:
— Не съм я видял още. Днес нямахме рисуване.
— Мис Пинксър от нашето училище я е видяла — намеси се Поли. — Тя намира, че рисунката е противна.
— Ама наистина, Поли, що за изрази — възмути се Мери. — Сигурна съм, че мис Пинксър не е казала нищо подобно.
— Не казвам, че е казала. Но си го мислеше. Попита дали Метю е нещо стиг… стигматик или нещо подобно и дали носи очила. Казах, че не носи, няма нужда от тях, защото той така и така не е рисувал сам картината.
Ние с Мери се спогледахме.
— Ох, боже мой, какво ли ни чака още! — въздъхна тежко жена ми.
— Е, не е ли вярно? — възмути се Поли.
— Не е — каза Метю. — Аз я рисувах. Мис Соумс стоеше до мен и видя.
Поли изсумтя.
Когато ги изтикахме най-накрая по стаите им, съобщих на Мери последните новини. Лендис ми се бе обадил сутринта, да ми съобщи, че е говорил със сър Уилиям, който след като го изслушал, охотно се съгласил да види Метю. Сър Уилиям, разбира се, бил претрупан, но казал да се обадя на секретарката му и да се опитам да получа час.
Така и направих. Секретарката на сър Уилиям също ми каза, че всички часове са дадени, но ще провери. Чух шум от прелистване на страници, след което любезно ми съобщи, че съм имал късмет, защото някакъв болен се е отказал. Ако нямам нищо против за петък в два часа следобед, иначе ще трябва да чакам седмици наред.
Мери се колебаеше. Сякаш последните един-два дена тя не бе така враждебно настроена срещу Чоки; а, от друга страна, имах чувството, че тя инстинктивно се бои да повери Метю в чужди ръце, точно както когато тръгваше на училище — това означава краят на един етап. Здравият й разум обаче надделя. Уговорихме се Метю да дойде при мен в петък и аз да го придружа до Харлей Стрийт6.
Лично за мен срядата мина спокойно. Мери трябваше да отбие само двама посетители и две телефонни обаждания за Метю, а в училище на бърза ръка бяха отпратили някакъв предполагаем репортьор от „Сайкик Обзървър“. Но Метю се бе скарал с мистър Кефър.
Започнало е, изглежда, в час по физика, когато Кефър е заявил, че скоростта на светлината е предел на скоростта; „нищо — съвсем догматично бе казал той — не се движи по-бързо от светлината.“
Метю вдигнал ръка. Мистър Кефър го погледнал.
— О, — казал учителят. — Трябваше да го очаквам. Е, нека чуем какво е това, което вие знаете, а Айнщайн не знае?
Метю вече съжалил, че се е поддал на импулса си, и казал:
— Нищо особено, сър.
— Напротив — казал мистър Кефър. — Важно е всяко възражение по отношение на Айнщайн. Нека го чуем.
— Ами, сър, скоростта на светлината е предел на физическата скорост.
— Да. Може би ще ни кажете какво е това, което се движи по-бързо от светлината?
— Мисълта, сър — отвърнал Метю.
Кефър го погледнал.
— Мисленето, Гор, е физически процес. При него нервните клетки получават информация, в тях стават определени химични процеси. Всичко това изисква време, макар и измерено в микросекунди. Но ви уверявам, че въпреки всичко то ще бъде много по-бавно от движението на светлината. Ако не беше така, много от най-големите катастрофи по пътищата щяха да бъдат избягнати.
— Но…
— Но какво, Гор?
— Знаете ли, сър. Сигурно съм имал пред вид разума.
— О, нима? Психологията не е моя специалност. И може би вие ще ни обясните.
6
Улица в Лондон, по която се намират много от кабинетите на частно практикуващите лекари. Б.пр.