— Не, тате, благодаря. Ще ми се… Маме, може ли да ми направиш няколко сандвича?
Мери ме погледна въпросително. Кимнах й.
— Добре, детето ми. Ще ти ги приготвя, след като закусим.
Метю хапна още малко и се качи горе.
— Блестящото копитце спря да яде, когато приятелят му Звездоок умря. Много беше тъжно — обади се Поли.
— Я да се качиш горе и да се срешиш, че не мога да те гледам чорлава — каза й Мери.
Когато останахме сами, жена ми каза:
— Сигурна съм, че онзи човек му е казал нещо.
— Възможно е — съгласих се. — Но не ми се вярва. Снощи беше съвсем спокоен. Така или иначе, ако иска да излезе сам, смятам, че не бива да го спираме.
Бях вече долу, за да извадя колата, когато забелязах Метю да привързва скицника, боите и пакет със сандвичи за багажника си. Помислих си: „Дано тези сандвичи издържат след такова връзване.“ Но единственото, което казах, беше:
— Карай внимателно. Не забравяй, че днес е събота.
Метю не се прибра до шест часа. От вратата се качи право в стаята си. Не слезе и за вечеря. Попитах какво става.
— Не иска да вечеря — каза ми Мери. — Лежи на леглото и гледа в тавана. Мъчно му е за нещо.
Качих се да видя. Както бе казала Мери, момчето лежеше в леглото си. Имаше уморен вид.
— Е, как е, старче, наигра ли се? — попитах го аз. — Защо не се съблечеш да си легнеш? Ще ти донеса нещо за хапване.
— Не, татенце, благодаря. Не ми се яде.
— Все пак нещо трябва да сложиш в уста.
Момчето поклати глава.
Огледах се. Имаше четири рисунки, които не бях виждал досега. Бяха все пейзажи. Две от тях бяха подпрени на полицата над камината, а другите две — на скрина.
— Днес ли си ги рисувал? Мога ли да ги разгледам? — попитах.
Приближих към рисунките. Веднага познах, че първият пейзаж бе поглед към Голямото езеро Докшъм, другият — с езерото в единия край, а третият — поглед към хълмовете Даунз, четвъртият бе нещо съвсем различно и непознато за мен.
Представляваше равнина. В дъното се издигаха някакви древни наглед хълмове, по върховете на някои от тях се виждаха ниски кули с куполи на върха. Всичко това на фона на безоблачно синьо небе. В средата, малко надясно от центъра на рисунката, се извисяваше нещо много подобно на каменна купчина. По форма, макар и неправилна, тя приличаше на висока пирамида, камъните (ако изобщо това бяха камъни) обаче не съвпадаха; по-скоро приличаха на натрупани големи заоблени блокове. Това едва ли беше постройка, въпреки че нямаше вид на природно образувание. Отпред, наредени в извити редици, имаше някакви „неща“ — не можех да определя дали бяха тумбести, сочни растения, купи сено или колиби. Задачата ми бе затруднена от факта, че всяко от тях хвърляше по две сенки. Вляво на рисунката се очертаваше идеално права ивица, която рязко извиваше в подножието на пирамидата и обвита в мъгла, се насочваше към възвишенията. Общото впечатление беше подтискащо. Всичко, с изключение на лазурносиньото небе бе в убити кафяви, червени, сиви багри и човек придобиваше чувството, че на това място е страшно горещо.
Докато стоях в недоумение пред рисунката, откъм леглото долетя задавеният глас на Метю:
— Това са последните, тате.
Обърнах се. Детето гледаше встрани, но от очите му се стичаха сълзи. Седнах на ръба на леглото и взех ръката му в своята:
— Метю, момчето ми, кажи ми. Какво се е случило?
Метю подсмъркна, изхълца и заеквайки, промълви:
— Чоки, тате. Отива си… завинаги…
Долових стъпките на Мери по стълбите. Побързах да изляза и затворих вратата след себе си.
— Какво става? Болен ли е? — тревожно попита тя.
Хванах я за ръка и я отведох от вратата.
— Не. Всичко е наред — успокоих я, докато я водех до стълбата, за да не чуе Метю.
— Чоки. По всичко личи, че ще ни напусне — изчезва.
— Слава богу! — въздъхна Мери с облекчение.
— Само не му показвай, че се радваш.
Мери се замисли.
— Да му донеса ли нещо за ядене?
— Не, остави го сам.
— Но горкото дете трябва да яде.
— Знаеш ли… мисля, че той сега се прощава с нея… и му е много мъчно.
Мери ме погледна учудено и объркано:
— Но, Дейвид, говориш, сякаш… Та нали Чоки не е нещо реално.
— За Метю е реално. И той го преживява тежко.
— Независимо от всичко, смятам, че трябва да хапне.
И преди съм се чудил, а сигурно и занапред няма да спра да се чудя как най-милите и най-способните на съчувствие при известни обстоятелства жени могат да омаловажават и пренебрегват мъчителните терзания на детството.
— По-късно — може би. — Бях категоричен аз. — Но не сега.
Докато вечеряхме, Поли нито за миг не спря да бърбори за вече омръзналите ни понита. Когато най на края я отпратихме, жена ми попита: