— Мислех за това. Как е според теб, дали не му е направил нещо онзи човек?
— Какъв човек?
— Онзи сър Уилиям Еди-кой си, разбира се — нетърпеливо уточни тя. — В края на краищата той го хипнотизира. Хората могат да бъдат накарани да направят каквото искаш, когато са под хипноза. Ами ако е казал на Метю, докато е бил в такова състояние, следното: „Утре приятелката ти Чоки ще ти каже, че те напуска. Много ще ти е мъчно да се простиш с нея, но така ще стане. Сетне тя ще си отиде и постепенно ти ще я забравиш“ — нещо подобно, разбира се. Не разбирам много тези неща, но не е ли възможно едно подобно внушение да го излекува и да ликвидира тази история?
— Да го излекува?
— Е, исках да кажа…
— Искаш да кажеш отново, че Чоки е една илюзия, напи?
— Не, не точно илюзия…
— Виж, мила, след инцидента с плуването, след като сама го наблюдава как рисува, можеш ли да продължаваш да мислиш, че…
— Мога да продължавам да се надявам. Поне е по-успокояващо от онова „вселяване“, в което твоят приятел Лендис ни уверяваше. А сега нещата съвпаднаха, нали? Той отиде при сър Уилиям и вече на следващия ден ти казва, че Чоки си отива…
Не мога да отрека, че в това отношение тя бе права. Дощя ми се да знам повече за хипнозата и по-специално за тази, която бе приложена на Метю. Щеше ми се също, ако сър Уилиям бе успял чрез хипноза да пропъди Чоки, поне да го е направил по-безболезнено за Метю.
Всъщност открих, че на мен сър Уилиям не ми бе харесал. Бе повикал Метю, за да постави диагноза, която аз още не бях узнал, а го бе подложил на лечение, за което дори не благоволи да ме предупреди. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че е действувал необмислено, за да не кажа своеволно.
Когато отивахме да си легнем, надникнахме в стаята на Метю да попитаме дали не е гладен. Вътре не се чуваше нищо друго освен равномерното му дишане. Затворихме тихичко вратата и се прибрахме в спалнята.
Следващият ден бе неделя. Оставихме Метю да спи, докогато иска. Той се появи около десет часа, все още замаян от съня, а клепачите му бяха зачервени по края. Беше разсеян, но апетитът му — напълно възстановен.
Около единадесет и половина голяма американска кола, чиято предница приличаше на пианола, свърна към къщи. Метю шумно изтрополя надолу по стълбите.
— Тате, леля Дженит пристига, изчезвам — викна той запъхтян и изтича по коридора към задната врата.
Денят беше уморителен. Приличаше на прием, на който почетният гост отсъствува, или на изложба на любопитни експонати, които обаче липсват. Метю бе постъпил разумно. Надълго и широко говорихме (говореше предимно Дженит) за това има ли ангели-хранители или не и какви са предимствата в семейството да има художник. Всеки подкрепяше тезата си с анекдоти за познати художници, които в повечето случаи се оказваха твърде неприятни, да не кажем, отблъскващи хора.
Не зная кога се бе прибрал Метю. Бе влязъл тихо, претършувал килера, хапнал и на пръсти се бе качил горе. Когато гостите си отидоха, надникнах в неговата стая. Метю седеше пред отворения прозорец и съзерцаваше залеза на слънцето.
— Рано или късно ще трябва да се срещнеш с тях — започнах аз. — Но и на мен ми се струва, че днес не бе много подходящо. Те бяха ужасно разочаровани, че те няма.
Метю се ухили.
Огледах се. Четирите рисунки отново бяха извадени и наредени. Казах му колко съм харесал пейзажите с езерото Докшъм. Когато стигнах до последната картина, се поколебах дали да се направя, че не съм я видял. Реших да не я отминавам.
— Къде е това? — попитах момчето.
Метю се обърна да види за какво става дума.
— Това е мястото, където живее Чоки — отвърна той и спря. Сетне добави: — Ужасно място, нали? Сигурно затова нашият свят й се струва така красив.
— Вярно, че не изглежда много привлекателно — съгласих се аз. — Имам чувството, че е страшно горещо там.
— Така е през деня. Онова мъглявото в дъното е пара, която се вдига от едно езеро.
Посочих голямата купчина камъни.
— А това тук?
— Право да ти кажа, не знам точно. По думите на Чоки понякога излиза, че е една постройка, а понякога — че са много сгради, нещо като цял град. Малко е трудно, когато трябва да ми обясни нещо, което тук при нас го няма, защото не стигат думи.
Сигурно този начин за запознаване по мисловен път с някои понятия значително спестява истината за тях.
— А тези купчини? — посочих редицата от симетрично разположени правилни възвишения.
— Те растат там — бе единственото, което можа да обясни синът ми.
— Къде се намира това място?