Техният медал пристигна непредизвестен, по най-прозаичен начин, с препоръчана поща, в понеделник сутринта и бе адресиран до мистър Метю Гор. За нещастие не можах да го приема аз. Мери се бе разписала за него и когато ние двамата с Метю влезнахме в столовата, пакетчето лежеше до чинията му.
Метю го погледна, стегна се и седна, без да пророни дума, на мястото си. После се зае с овесената си каша. Опитах се да уловя погледа на Мери, но напразно. Тя вече се бе навела над масата.
— Няма ли да го отвориш? — попита тя окуражително.
Метю отново погледна дебелия плик. Погледът му зашари, сякаш момчето търсеше помощ от нас. Той бе посрещнат от изпълнено с очакване изражение, изписало се на лицето на жена ми. С голяма неохота Метю взе ножа и разряза опаковката. Отвътре се показа малка, червена, кожена кутийка. Той отново спря нерешително. После бавно я взе в ръце, вдигна капака и застина с поглед върху блестящия златен кръг, красиво откроен на фона на синьото кадифе. След малко едва чуто промълви:
— Не го искам.
Едва сега успях да уловя погледа на Мери и завъртях леко глава към нея.
Долната устна на Метю потрепера и леко се издаде напред:
— Не е честно… Той е на Чоки… тя спаси и Поли, и мен. Това не е вярно.
Той не спираше да гледа медала с наведена глава. Прониза ме споменът за горчивите, съпътствуващи загубата на илюзиите мигове, неизбежни при съзряването на всяко дете, което скоро ще стане възрастен човек. Откритието, че живееш в свят, където почести може да получи и човек, който не ги заслужава, е точно такъв един мъчителен момент. Моралните стойности са разклатени, това, на което досега си разчитал, ти се изплъзва, това, което е било масивно, се е оказало кухо, златото се превръща в мед, наоколо срещаш само неправди…
Метю скочи от мястото си и с невиждащи очи избяга от стаята. Медалът с крещящия си блясък лежеше в кутийката си на масата.
Взех го. Лицевата страна бе малко претрупана. Името на обществото бе изписано в кръг. Следваха орнаменти, напомнящи модерно изкуство със съмнителна стойност, а в центъра бяха гравирани хванати за ръка момче и момиче, обърнати към показало се наполовина слънце, обсипано с лъчи, което сигурно трябваше да означава, че изгрява.
Обратната страна бе по-семпла — надпис, заобиколен с лаврови листа.
Горе: НАГРАЖДАВА СЕ.
После с друг шрифт: МЕТЮ ГОР.
И на края хвалебствено: ЗА ДОБЛЕСТНА ПОСТЪПКА.
Подадох медала на Мери.
Тя го разгледа замислено и го върна обратно в кутийката.
— Срамно е, че той реагира така — отбеляза тя.
Взех кутийката и я пуснах в джоба си.
— Нещастието е там, че пристигна точно сега. Ще го запазя и ще му го дам по-късно.
Мери като че искаше да възрази, но в този миг при нас се втурна Поли, бъбрива и разтревожена да не закъснее за училище.
Погледнах горе, преди да тръгна, но Метю вече бе излезнал, а книгите му за работа в къщи лежаха на масата…
Върна се чак към шест и половина. Аз вече се бях прибрал.
— А, къде беше през целия ден?
— Разхождах се.
Поклатих глава:
— Така няма да я бъде, Метю. Не може току-така да липсваш от училище.
— Знам — съгласи се той.
Повече думи не бяха нужни. Разбирахме се чудесно.
10
Останалото време до петък мина без произшествия. През този ден останах да работя до късно вечерта и вечерях в Лондон. Беше вече близо десет часът, когато се прибрах и заварих Мери на телефона. Точно когато влизах, тя свършваше някакъв разговор и без да изпуска слушалката, се готвеше да набере нов номер.
— Метю не се е прибрал — обясни тя. — Звъня по болниците.
Погледна в листа пред себе си и завъртя шайбата. След още две-три обаждания тя изчерпа записаните номера и остави слушалката на място. Бях извадил вече уискито.
— Изпий това. Ще ти подействува добре.
Тя взе чашата с благодарност.
— Обади ли се в полицията?
— Да. Първо звънях в училището. Тръгнал си е, както обикновено. После се обадих в полицията и дадох отличителните му белези. Обещаха да се обадят, ако получат известия. — Тя отпи от чашата. — Ох, Дейвид, слава богу, че се върна… Така се надявах, че всичко ще се оправи, когато тази история с Чоки приключи. Но Метю е станал толкова затворен. Не казва абсолютно нищо… поне на мен… И ходи някъде, ето в понеделник например… Нали не мислиш, че…?