Седнах до нея и улових ръката й:
— Разбира се, че не мисля. И ти не бива…
— Нищо не споделя…
— Това все пак беше удар за него. Каквато и да беше тази Чоки, той бе свикнал с присъствието й. Неочакваната липса го разстрои, преобърна за него много неща. Нужно му бе време, за да се съвземе… но той добре се справяше…
— Убеден ли си в това? Нали не го казваш само за да ме утешиш…?
— Разбира се, че съм убеден, скъпа моя. Съвършено сигурен съм, че ако смяташе да прави някаква глупост, щеше да я стори преди две седмици, а той дори тогава беше далеч от подобни неща… Беше разстроен и много нещастен, бедното ми момче. Но, повтарям ти, нищо подобно не му бе минало през ума.
Мери въздъхна:
— Дано да си прав — и сигурно си прав. Но това прави нещата още по-мистериозни. Не може да не знае какво ни е на нас сега. Той е чувствително дете…
— Да — съгласих се с нея. — Ето защо много се тревожа…
Тази нощ двамата почти не затворихме очи.
На следната сутрин позвъних в полицията. Съчувствували ни, правели каквото е по силите им, но нямали никакви новини.
Мрачното настроение по време на закуската подтисна даже и Поли. Поразпитахме я, без да очакваме кой знае какво. Метю вече не споделяше с нея, но възможно бе да се е изпуснал. Очевидно нищо не бе изтървал — или поне Поли не помнеше. Отново потънахме в невеселите си мисли. Най-накрая Поли наруши мълчанието:
— Сигурно Метю са го отвлекли. И сега ти ще получиш бележка, в която ще ти искат огромен откуп.
— Малко вероятно — отговорих аз. — Не държим в къщи „огромни откупи“.
Отново настана тишина. След малко Поли пак стана нетърпелива. Не я свърташе на едно място и забеляза:
— Когато Блестящото копитце го отвлекоха, се опитаха да го направят товарен кон в един рудник.
— Да беше помълчала — прекъснах я аз. — Или млъкни, или излез от стаята.
Тя ме изгледа с обида и укор, но предпочете да излезе нацупено.
— Какво ще кажеш, ако пуснем съобщение в неделните вестници, а? Те толкова настояваха да интервюират Метю!
— Нали знаеш какво означава това. „Детето художник — изчезнало“, „Търси се ангелът-хранител“ и т.н.
— Какво значение има, ако това помогне да го открием?
— Добре — казах й аз, — ще опитам.
През целия ден не получихме никакви сведения. Към десет часа в неделя сутринта телефонът иззвъня и аз грабнах слушалката.
— Мистър Гор?
— Да.
— Казвам се Боллът. Не ме познавате, но моят син учи в едно училище с вашето момче. Току-що прочетохме във вестника за станалото. Същински ужас! Искрено ви съчувствувам. Как е, имате ли някакви новини?
— Не.
— Виждате ли, работата е там, че моят Лоуренс твърди, че е видял вашия Метю в петък. Забелязал, че синът ви разговаря с някакъв мъж до голям Мерцедес. Според сина ми това било малко по-надолу от училището. Той останал с впечатлението, че спорят за нещо, после Метю се качил в колата на мъжа и заминали.
— Благодаря ви, мистър Боллът. Много ви благодаря. Веднага ще съобщя в полицията.
— О, така ли…? Е, да, предполагам, че няма как да не съобщите. Е, надявам се, че бързо ще го намерят.
Но те не го намериха.
В понеделник вестниците отново писаха за това. Съобщението бе включено в местния бюлетин на Би-Би-Си. Телефонът почти не спря да звъни. И все пак без никакво известие…
Прекарахме една ужасна седмица. А и какво може да стори човек пред пълната неизвестност? Не се намери никой, който да потвърди историята, разказана от момчето на Боллът, което упорито твърдеше, че е сигурно в думите си. Разпитахме в училището и не открихме нито едно друго момче, пожелало да са качи в такава кола същата вечер. Очевидно това е бил Метю…
Но защо? Каква може да е била причината? Всяка заплаха или желание за откуп биха били добре дошли пред това мълчаливо изчезване без каквато и да е било следа, което оставяше нашето въображение да се развихря на воля. Усещах как напрежението расте у Мери с всеки изминат ден и се ужасявах от мига, в който тя нямаше да издържи…
Двата почивни дни в края на седмицата ни се сториха безконечни. Не по-малко дълги ни се сториха те на следващата седмица и тогава:
Около девет часа сутринта на следващия вторник, на бордюра на натоварено с движение кръстовище в Бирмингам застанало малко момче и наблюдавало регулировчика. Когато пътят бил свободен, то пресекло платното до половината и търпеливо изчакало полицаят да се оправи с движението и да му обърне внимание. Не след дълго полицаят се поосвободил и се навел към детето:
— Хей, синко, случило ли се е нещо? — попитал той.
— Моля ви, сър — казало момчето, — боя се, че съм се загубил. А нямам и никакви пари, с които да се прибера.