Мъжът го погледнал и сякаш искал да го заговори, но се поколебал, но когато Метю минал покрай него, той казал:
— Много се извинявам, не бихте ли могли да ни помогнете. Изглежда, никъде не поставят табели тук.
— Да — отвърнал Метю, — при следващата пряка завийте надясно, а после след още две преки — наляво. Това е „Оулд Лейн“, която след кръстовището продължава като „Деншъм Роуд“.
— Благодаря ви. Разбрах — казал мъжът и се обърнал към колата. После сякаш се сетил нещо и отново се обърнал:
— Предполагам, не можете да ми кажете на коя страна на „Деншъм Роуд“ да търся къща с името „Пойтингз“. Мистър Гор живее там.
— Нищо по-лесно от това. — И естествено Метю приел да се качи в колата при тях и заедно да дойдат до дома. След това нищо не помнил, докато не се събудил в „болницата“.
— Какво те накара да мислиш, че това е болница? — попита Мери.
— Ами приличаше на болница — поне така си мисля, че изглеждат болниците — отвърна Метю. — Лежах на бяло легло, всичко в стаята беше бяло и голо, и ужасно чисто. Имаше и медицинска сестра — тя също бе поразително чиста.
Открил, че не може да си движи крака. Сестрата му казала да не прави подобни опити, защото го бил счупил. Попитала дали го боли. Отговорил, че няма никакви болки. Тя му обяснила, че това е, защото са му били „анти-някаква-си“ инжекция, която спира болката, и че те използуват съвършено нов начин на лечение, който лекува костите, особено на по-млади хора, с удивителна бързина.
Докторите били двама или трима — носели бели престилки като тези, които показват по телевизията, и също били весели и приятелски настроени. Много инжекции му биели, но след първите два-три пъти вече не го боляло толкова.
Понякога му ставало скучно, но му дали няколко книги. Нямали излишно радио, но му дали грамофон и много плочи. Храната била екстра.
Най-много му било мъчно, че ние не сме отишли да го видим.
— Разбира се, че ако можехме, щяхме да дойдем — увери го Мери.
— Казаха ми, че са ви казали. А аз ви писах и две писма с адреса — запротестира Метю.
— Никой нищо не ни е съобщавал, а и писма не сме получавали — казах му аз. — Какъв беше адресът?
— „Епфорд Хауз, Уонерш, до Гилдфорд“ — бързо отговори той.
— Каза ли го на полицията?
— Да.
Момчето продължи разказа си. По всичко личеше, че не бе видял нищо повече от къщата, в която се е намирал, освен стаята, в която е лежал. Изгледът от прозореца бил съвсем обикновен — двор с трева, ограден с жив плет и високи дървета. Онзи ден свалили гипса, разгледали крака, казали му, че идеално е заздравял и че на другия ден ще може да си отиде у дома.
Тръгнали по тъмно, но той не можал да разбере в колко часа, защото в стаята нямало часовник. Сбогувал се със сестрата, а единият от докторите — този път без бяла престилка — го завел до изхода, където ги чакала голяма кола. Когато се качили, докторът казал, че ще оставят светлините вътре запалени, но ще спуснат пердето, за да не пречат на шофьора. После потеглили, докторът извадил тесте карти и му показал няколко трика. Извадил два термоса — единия с кафе за него, а другия с какао за Метю. Не след дълго Метю заспал.
Като се събудил, усетил, че му е много студено. Колата била спряна, навън било светло. Седнал и видял, че е съвсем сам, че и колата е друга и е паркирана на съвършено непозната за него улица. Много се учудил. Слезнал на тротоара. По улицата вървели неколцина минувачи, заети с грижите си, и никой не му обърнал внимание. На ъгъла видял на стената на една сграда името на улицата. Вече не помнел името й, но най-отгоре на табелата пишело: „Град Бирмингам“ — което съвсем го озадачило. Скоро се озовал на голяма, шумна улица, а отсреща видял малко кафене. Тогава усетил, че е гладен. Опипал джобовете си и видял, че няма никакви пари. Единственото, което му оставало да направи, било да намери някой полицай и да го помоли за помощ.
— Много разумно — похвалих го аз.
— Да… — съгласи се Метю някак несигурно. — Но там не спираха да ме питат разни работи.
— И те докараха в къщи без белезници, в полицейска кола, така ли? — попита Поли.
— Колите бяха три. С едната отидохме до полицейския участък в Бирмингам, където ми зададоха купища въпроси, с друга кола ме докараха до участъка в Хиндмиър и там, след като ми дадоха вечеря и чай, ми зададоха отново същите въпроси. С третата кола си дойдох в къщи.
— Какъв си късметлия! — със завист въздъхна Поли. — Когато отвлякоха Златното копитце, трябваше да наемат специален фургон за коне, за да го приберат у дома. Знаеш ли колко е скъпо така.