— Отвлечен ли… — повтори Метю. — Но… — Той замълча много замислено. Сетне се обърна към мен:
— Отвлечен ли бях, тате?
— Много прилича на отвличане, момчето ми.
— Но, но… Но те бяха мили хора, добри. Помогнаха ми. Никак не приличаха на бандити… — Той отново потъна в мислите си. След малко попита: — Значи ли това, че историята със счупения крак не е истинска?
Кимнах му.
— Не ми се вярва. Имах гипс на крака и… изобщо всичко… — възрази той. — И защо пък? Защо ще иска някой да ме отвлича. — Позамисли се и рече: — Трябваше ли да платиш много пари, тате?
Отново поклатих глава.
— Не. Никакви пари не съм плащал — уверих го аз.
— Е, тогава не може да е било отвличане — установи Метю.
— Сигурно си уморен — намеси се Мери. — Хайде, целуни ме. После и двамата веднага горе. Ние с татко ще дойдем да ви видим, когато си легнете, Метю.
Вратата след тях хлопна. Мери ме погледна, очите й се замрежиха от сълзи. После отпусна глава върху ръцете си на масата и… за първи път, откакто Метю изчезна, си позволи да се наплаче.
11
Това беше във вторник.
В сряда доктор Ейкът ни посети, както беше обещал. Подробно прегледа Метю, остана доволен от състоянието му и каза, че не виждал никаква причина Метю да не отиде на училище на следващия ден.
Същия ден Мери се почувствува задължена да се обади на сестра си Дженит, за да й съобщи, че Метю ни е върнат в пълна изправност, след което обаче трябваше да загуби доста време, за да й обясни, че все пак момчето не е достатъчно здраво, за да може да издържи семейно посещение — през следващите събота и неделя.
В четвъртък Метю се върна от училище възбуден и горд от откритието си, че е станал герой с национална известност, и в същото време съжаляваше, че не е могъл да разкаже нещо наистина вълнуващо.
В петък вече всичко бе наред.
Същата вечер Мери се почувствува уморена и малко след десет часа се качи да си легне. Останах долу. Бях донесъл малко книжа от службата с намерение да довърша работата си по тях в къщи и спокойно да си почина в събота и неделя.
Беше близо единадесет и половина, когато се почука на вратата. Метю мушна глава в стаята и предпазливо се огледа.
— Мама легна ли си? — попита той.
Кимнах.
— Преди повече от час. А и за теб отдавна е време — отговорих аз.
— Добре — отвърна момчето, докато влизаше, после внимателно затвори вратата след себе си. Беше по нощница и пантофи, а косата му стърчеше на всички страни. Помислих си, че е сънувал кошмар.
— Какво има?
Той се озърна, за да се увери, че сме сами и че е затворил вратата.
— Чоки е тук — промълви той.
Усетих, че ми прималя.
— Мислех, че си е отишла… завинаги — успях само да кажа.
Метю кимна:
— Така беше. Но сега пак се е върнала. Каза, че искала да ти кажа някои неща.
Въздъхнах. Колко беше хубаво, докато бях убеден, че цялата работа е приключена. Но Метю изглеждаше много сериозен и някак разтревожен в същото време. Взех цигара, запалих я и се облегнах назад.
— Много добре — казах. — Целият съм в слух. Какви са тези неща?
Метю обаче изглеждаше особено разсеян. Той сякаш не ме чуваше. Въпреки всичко бе чул моята забележка.
— Извинявай, татенце, само за минутка — и отново придоби разсеяното си изражение. Промените, които ставаха по лицето му, леките движения на главата създаваха впечатление, че гледаш телевизионен екран с изключен звук. Най-накрая това свърши, той кимна и каза на глас: — Окей. Ще опитам, макар да е доста съмнително дали ще се получи. — Обръщайки се към мен отново, той обясни:
— Чоки каза, че ще е много дълго, ако тя ми го казва на мен, пък тогава аз на теб, защото понякога не мога да се сетя за точната дума на това, което тя ми казва, а има случаи, когато това, което казвам, не отговаря на смисъла, който тя има пред вид, нали разбираш?
— Мисля, че разбирам — отговорих му аз. — Повечето хора често имат същите проблеми. Когато трябва да превеждаш, както е в случая, не е лесна работа.
— Никак — съгласи се Метю. — И затова според Чоки по-добре е тя лично да говори с теб.
— Ами добре — съгласих се и с това. — Нека започва. А аз какво да правя?
— Няма да стане по същия начин, по който говори с мен. Не разбирам защо, но тя може да разговаря направо само с някои хора. С теб няма да може и затова иска да опитаме един друг начин.
— Какъв начин? — заинтересувах се аз.
— Ами… виж сега… тя ще говори чрез моите уста… Както с рисуването — обясни ми той с не много сигурен тон.
— О-о — обадих се този път с известно съмнение. Чувствувах се объркан, не ми беше ясно какво може да излезе от това и дали трябваше да се съглася. — Не зная. Ти как мислиш…?