— И аз не знам — чудеше се Метю. — Но Чоки е абсолютно сигурна, че чудесно ще се справи, и аз й вярвам. За такива неща винаги излиза права.
Бях неспокоен, имах чувството, че искат да ме намесят в нещо, което подозрително много ми приличаше на спиритически сеанс. Опитах се да се измъкна.
— Виж какво, ако това наистина ще трае по-дълго време, не мислиш ли, че ще е по-добре, ако ти отидеш в леглото си. Там поне ще ти е по-топло.
— А, добре — съгласи се момчето.
И така качихме се в неговата стая. Той се мушна в леглото си, а аз се настаних на един стол. Не ме напускаше чувството, че не трябваше да разрешавам да ме въвличат в тази работа и че ако Мери беше тук, тя енергично щеше да се възпротиви.
Трудно можеше да ме успокои дори слабата надежда, че веднъж легнал, Метю може и да заспи.
Той се облегна назад с глава върху възглавницата и затвори очи.
— Сега няма да мисля за нищо — каза той.
Колебаех се, бях неспокоен и казах:
— Виж какво, Метю. Защо да не…? — но едва започнал, замълчах, тъй като очите му се отвориха. Сега вече момчето не гледаше в мен и като че ли никъде не гледаше. Устните му се разтвориха, после се събраха и така няколко пъти беззвучно, докато на края се чу гласът му:
— Говори Чоки.
Това не приличаше на спиритически сеанс. Метю с нищо не напомняше медиум — никаква бледност, никакво нарушение на дишането. Освен зареяния му поглед нищо не бе променено. Гласът продължаваше:
— Искам да ви обясня някои неща. Никак няма да е лесно да го сторя, защото използувам само понятията на Метю и само неговия… — кратка пауза — речник, който е прост, не е богат, а и някои значения не са му ясни.
Гласът си беше Метювият, само монотонността не беше типична за него. Имах усещането за умишлено подтисната решителност; сякаш състезател по бягане е заставен да тича в чувал. Неволно запленен, казах:
— Точно така, ще се постарая да следвам мисълта ви.
— Искам да поприказвам с вас, защото след това няма да се връщам. Вие ще бъдете щастлив да узнаете това: имам пред вид другата част от Метювия родител — мама, искам да кажа жена ви, ще е по-щастлива, защото тя се бои от мен и мисли, че ще му сторя зло. Но това е напразно, защото аз не желая никому нищо лошо. Разбирате ли?
— Мисля, че разбирам — отвърнах предпазливо. — Но не би ли било най-добре да ми кажете коя сте вие, каква сте, защо сте тук?
— Аз съм изследовател, искам да кажа разузнавач, т.е. мисионер… не, искам да кажа учител. Тук съм, за да ви науча на някои неща.
— О, нима? Какви неща?
Последва пауза, после отново:
— Метю няма думи за това… той не разбира.
— Изглежда, не ви е провървяло много като учител?
— Да, не много. Метю е твърде млад. Той може да мисли с много прости понятия, които са недостатъчни за трудни за разбиране идеи. Когато мисля за математика или физика, ние с него се разминаваме. Дори с цифрите е трудно. И това е добре, искам да кажа, имахме късмет.
Дотук предадох разговора ни, колкото можех по-точно, за да може страничният наблюдател да добие ясна представа за това, пред какво бях изправен и да обясня защо си позволих известна редакция оттук нататък. Не ми е възможно да отразя разговора дословно. Там, където понятията бяха прости, диалогът ни вървеше леко. Но щом Чоки се опиташе да ми каже нещо по-сложно, започваше да се запъва. Често пъти се бавеше, докато намери точната дума, докато открие друга близка по смисъл вместо употребената по необходимост дума; изпадаше и в безизходица — бедният речник на моя син на няколко пъти ни принуди да продължим, без да сме се разбрали.
А да не говорим през какво блато от любими Метюви нищо незначещи жаргонни безсмислици трябваше да изгазя: множеството от „някакъв си“, „подобен на“ или пък „искам да кажа“ и т.н. до такава степен комплицираха разговора, че моята редакция е абсолютна наложителна, ако искам да предам смисъла на онова, което Чоки искаше да ми съобщи — поне дотолкова, доколкото аз го схванах.
От самото начало можах да преценя, че диалогът ни никак няма да е лесен. Видът на Метю в леглото, докато говореше с безизразното му изражение и зареяния в нищото поглед, ми действуваше по-подтискащо от вида на който и да било вентролог7. Така ме разстройваше, че имаше моменти, в които дори не чувах какво ми казва.
Загасих лампата, та да мога да се съсредоточа, пък не ме напускаше все още и тайната надежда, че на тъмно момчето може и да заспи.
— Добре. Продължавайте — обадих се аз в настъпилия мрак. — Вие сте мисионер или учител, или изследовател. Но откъде сте?
— Отдалеч.