Станахме едно спокойно, щастливо четиричленно семейство, с изключение на онзи период, в който при нас беше и Пиф — и бяхме почти петима.
2
Пиф беше малко — или поне така предполагахме — въображаемо същество, с което Поли се „сприятели“, когато стана на пет години. Докато „живееше“ у нас, Пиф много ни тормозеше.
Щом решиш да седнеш на удобен стол, изведнъж в най-неелегантната и неустойчива поза те спира жалният вопъл на Поли — оказва се, че си щял да седнеш върху Пиф и да я премажеш. Всяко твое движение представлява опасност и може да претъркули невидимата любимка, след което я гушват, дълго я успокояват и нежно й бъбрят за невнимателните, груби татковци.
Много често, тъкмо преди дълго очаквания нокаут от боксов мач или пред развръзката на някоя телевизионна пиеса, от спалнята на Поли долита тревожен вик; и макар че причините да ни вика са не повече от четири, веднага се качваме да видим какво се е случило и обикновено се оказва, че на Пиф й се пие вода. Ако седнем в кафене на маса за четирима, не минава много време и смаяната келнерка, принудена от жалните молби на Поли, донася допълнителен стол — за Пиф. Или например тъкмо запалвам колата, за да потеглим, и изведнъж ме сепва тревожният вик на децата, че Пиф още не е дошла и трябва да отворя вратата, за да може и тя да се качи. Веднъж се възпротивих и отказах да я изчакам, но моята „безсърдечност“ само помрачи целия ден.
За своята природа Пиф продължи престоя си у нас забележително дълго. Тя живя у дома близо година, време, което ни се стори цял век, но на края през лятната отпуска тя се „загуби“. Заета с няколко по-осезаеми и по-гласовити нови приятели, Поли изостави съвсем коравосърдечно Пиф, не се сети за нея и по пътя, така че у дома се върнахме четирма.
Бях доволен, че тя не ни последва, но, от друга страна, ми беше мъчно за изоставената, очевидно обречена да се скита и да ни търси по безлюдните плажове на Съсекс Пиф; въпреки това отсъствието й бе посрещнато с истинско облекчение, а подозирам, че и на Поли й олекна. Идеята, че нова Пиф може да ни посети, никак не ми бе по вкуса.
— Ужасна мисъл — казах аз, — но за щастие, струва ми се, че е невъзможно. Пиф е подходяща компания за представителка на нежния пол от по-млада възраст и ако едно единадесетгодишно момче иска да води някого за носа, то ще предпочете по-малко хлапе.
— Сигурно си прав — не много убедена отговори Мери. — Една Пиф е повече от достатъчно.
— Тук нещата са съвсем различни — изтъкнах аз. — Ако си спомняш, в повечето случаи на Пиф й се караха за това или онова и тя трябваше да се съгласява. А този новият критикува, има собствено мнение.
Мери ме погледна сепнато:
— Какво искаш да кажеш? Не разбирам…
Повторих, доколкото си спомнях, еднопосочния монолог-разговор, който бях чул.
Докато слушаше, Мери се замисли и смръщи вежди.
— Абсолютно нищо не разбирам — каза тя.
— Няма нищо сложно. Сам по себе си календарът е условност…
— Но не и за децата, Дейвид… За едно единадесетгодишно момче това е така нормално, както редуването на деня с нощта или смяната на годишните времена… Седмицата е седмица, има седем дена и толкова.
— Горе-долу така го представи и Метю, но очевидно с него поспориха по този въпрос… или той сам спореше със себе си. И в двата случая не е много лесно да се обясни.
— Може би е обсъждал на глас нещо, което са му казали в училище… някой от учителите например.
— Сигурно! — съгласих се аз. — Така или иначе това е нещо ново за мен. Чувал съм, че някои учени предлагат реформа на календара, според която месецът да има по 28 дена, но никога не съм чувал за месец от тридесет и два или за седмица от осем дена. — Замислих се за миг. — А пък остават и 19 дена в годината, които няма къде да се сместят… — Вдигнах рамене и продължих: — Нямам намерение да се впускам в подробности, но все пак ми се струва странно. Чудех се дали и ти не си забелязала нещо подобно.
Мери отпусна отново плетивото, разгледа го замислено, после каза:
— Не… не съвсем същото. Чувах го да си мърмори нещо сам, но почти всички деца го правят от време на време. Боя се, че не съм обърнала много внимание — всъщност страхувах се да не направя нещо, с което да окуража някоя нова Пиф. Но има и още нещо: напоследък неговите „защо“ са едни…
— Напоследък? — повторих аз. — Нима изобщо има миг, в който да не пита?
— Разбирам какво искаш да кажеш. Но не е същото, има промяна. Досега задаваше въпроси като всяко друго момче.
— Не съм забелязал някаква промяна.