— Той си пита по стария начин, но има и нещо ново — в друга, различна посока.
— Например?
— Ами например защо има два пола? Не разбирал защо са нужни двама души, за да се появи един нов човек — как се отговаря на такъв неочакван въпрос?
Свих вежди.
— Хм, ами ти сама вече спомена нещо… — Мъчех се да измисля някакъв отговор. — За споделяне на грижите и…
— Но не аз, Метю го измисли. Или например: къде е Земята? Сега пък аз те питам — къде е Земята? Той, разбира се, знае, че тя се върти около Слънцето, но къде, моля, е Слънцето? И няколко още не негови въпроси.
Разбирах какво иска да каже Мери с „не негови въпроси“. Обикновено Метю ни засипваше с безбройни „защо“, но те, общо взето, бяха свързани със заобикалящите го предмети: „защо ти е шайба за гайката“ или „защо и ние като конете не можем да ядем само трева?“
— Сигурно навлиза в нова фаза — предположих аз. — Достигнал е ниво, от което започват да го интересуват по-широк кръг неща.
Мери поклати глава, отправяйки ми поглед, пълен с укор.
— Това, мили, ти го казах аз. Искам да знам, защо така неочаквано интересите му се разшириха?
— А защо не? Какво друго очакваш? Не ходят ли децата на училище, за да се задълбочи мисленето им и да се разширят интересите им?
— Зная — отвърна тя, отново смръщила чело. — Но не е точно това, Дейвид. Според мен това не е просто развитие. По-скоро ми прилича на превключване на друга вълна. Нещата са качествено променени. Начинът и насоката на мисленето му са различни. — Полагайки голямо усилие да формулира по-нататъшната си мисъл, тя все още се мръщеше: — Добре би било, ако знаехме малко повече за родителите му. Може би щеше да е от полза. У Поли можеш да видиш нещо от мен и нещо от теб. Това създава чувството, че има на какво да се опреш. А при Метю няма за какво да се хванеш. Не зная нищо, което да ми помогне да разбера какво мога да очаквам…
Разбирах какво има пред вид, макар да се съмнявах, че човек наистина може да съзре у децата чертите на техните родители. Усещах и накъде върви разговорът ни. След още три хода щяхме да се върнем на стария безрезултатен спор, който, както винаги, ще ни доведе до задънена улица: наследственост и среда. За да не затънем в безсмислени приказки, казах:
— Струва ми се, че най-доброто, което можем да направим засега, е само да слушаме и да наблюдаваме внимателно, без да даваме вид, че го правим, докато не придобием по-солидно впечатление. Безсмислено е да се тревожим за нещо, което може би е преходна фаза и е без особено значение.
Решихме да оставим нещата така, както са, за известно време.
Но това не продължи дълго. Още на следващия ден бях поставен на ново изпитание.
За следобедната ни разходка в неделя с Метю бяхме избрали речния бряг.
Не бях му казал, че съм чул разговора, на който бях станал неволен свидетел, и нямах намерение да отварям дума за това. Но по-внимателно от всеки друг път наблюдавах момчето. В началото не забелязах нищо особено. Според мен той се държеше, както обикновено. Мислех си дали просто не е по-впечатлителен и наблюдателен от другите деца; подозирах, че може и да съм субективен, че просто обръщам по-голямо внимание и усещам по-силно нещата, свързани с Метю. Мина половин час, без да се случи нещо особено, докато не прекосихме фермата „Петте бряста“…
Пътеката ни водеше през една нива, в която няколко десетки крави ни проследиха с празни погледи. Тогава Метю намали обичайната си крачка. Почти на отсрещната страна на нивата до прелеза, близо до плета, той спря, сериозно загледан в най-близката до него крава. Животното също го наблюдаваше малко неспокойно — поне на мене така ми се стори. Съзерцаваха се в продължение на няколко мига, когато Метю попита:
— Тате, защо спира кравата?
В първия момент неговият въпрос ми прозвуча като „защо пилето минава по пътя“? Докато търсех отговор, Метю продължи да изучава добичето някак много съсредоточено. Животното очевидно усети нещо необичайно. То започна да поклаща глава насам-натам, без да отделя прозрачните си като стъкло очи от лицето на момчето. Реших да поставя въпроса направо.
— А ти как мислиш? — попитах. — Защо спря? А какво да прави?
— Ами отклони се от пътя си, но като че ли не може да продължи. Не разбирам защо да не…
— От пътя си накъде?
Кравата като че загуби интерес и си тръгна. Метю замислено проследи отдалечаващото се животно.
— Исках да кажа — опита се да обясни той, — че когато старият Алберт идва до вратата, всички крави разбират, че е време за доене. Всяка знае в кое отделение на обора да отиде и търпеливо чака, докато дойде нейният ред за доене. А после, когато Алберт ги издои и отново отвори вратата, разбират, че може да се върнат на поляната. Но там спират. Защо?