Започнах да разбирам основната му мисъл.
— Искаш да кажеш, че спират да разбират?
— Да — съгласи се Метю. — Явно е, че не желаят да останат в ливадата, защото щом намерят дупка в живия плет, излизат навън. Ако искат да излезнат, защо не отворят сами вратата? Биха могли много лесно да го сторят.
— Ами те… сигурно не знаят как да я отворят — предположих.
— Точно така, тате. Защо не разбират как да отворят? Виждали са Алберт стотици пъти да го прави — винаги, когато ще ги дои. Запомнят в кое отделение да отидат, а не могат да запомнят как Алберт отваря вратата. Не разбирам защо едни неща помнят, а други не. Какво е това, което спира да става в главите им, за да не направят нещо и да се измъкнат?
Трябваше да му обясня някои неща за ограничения интелект. Термин, който съвсем го обърка.
Липса на интелигентност му бе понятно. Не си умен и толкова. Но след като си интелигентен, как може да има някакъв предел за това. Нали ако не спираш да натрупваш опит малко по малко, макар след дълго време, рано или късно ще се доближиш до целта. Какво е това граница на умствените възможности?
Обсъждането продължи до края на разходката и когато се прибрахме в къщи, вече имах ясна представа за това, което Мери се бе опитала да ми обясни. Това не бяха обикновените Метюви „защо“, да не говорим за последвалото ги обсъждане. Когато разказах на майка му всичко, тя се съгласи, че съм попаднал на много типичен пример.
Но за Чоки чухме след десетина дена. Може би това щеше да се случи и по-късно, ако Метю, заразил се в училище от грип, не бе вдигнал висока температура, която дълго не спадаше. Започна да бълнува. На моменти не се разбираше с кого говори: на майка си, на баща си или на някакво загадъчно същество, което наричаше Чоки. Изглежда, този Чоки го безпокоеше, защото няколко пъти момчето трескаво спореше с него за нещо.
На втората вечер температурата се вдигна много и Мери ме повика да се кача горе. Бедният Метю имаше вид достоен за съжаление — бе силно зачервен, с влажно чело и много неспокоен. Мяташе глава насам-натам, сякаш се мъчеше да се отърси от нещо. Измъчен и изтощен, повтаряше:
— Не, не, Чоки. Не сега. Не разбирам. Искам да спя… Не… Хайде, млъкни и си иди… Не, не мога да ти кажа сега…
Детето отново отметна глава, измъкна ръце изпод завивката и притисна ушите си с ръце.
— Ох, млъкни, Чоки. Спри де!
Мери протегна ръка и я сложи на челото му. Той отвори очи и я позна.
— О, маме, толкова съм уморен. Моля те, кажи на Чоки да си иде. Тя не иска да разбере. Не ще да ме остави на мира…
Мери ме погледна въпросително. Само свих рамене и й кимнах. Тя приседна на леглото на Метю, повдигна го леко и поднесе към устните му чаша с портокалов сок.
— Хайде — каза тя, — легни си, миличък, и се опитай да заспиш.
Метю се отпусна назад.
— Искам да заспя, маме. Но Чоки не разбира. Все ми говори. Моля те, накарай го да млъкне.
Мери отново сложи ръка върху челото му.
— Хайде, сега — опита се да го успокои тя — ще се почувствуваш по-добре. Когато се събудиш, ше ти е по-добре.
— Ама кажи му бе, маме! Не иска да чуе. Кажи му да се махне.
Мери се двоумеше и пак ме погледна. Неин ред бе да свие рамене. После се изправи и както изискваше случаят, обърна се и се загледа някъде малко над главата на Метю. Някога тя се държеше така с Пиф. С любезен, но категоричен глас каза:
— Чоки, време е да оставиш Метю на спокойствие. Той никак не е добре, Чоки, и има нужда да поспи. За това, моля те, иди си и го остави на мира сега. Утре, ако е по-добре, можеш да дойдеш пак.
— Виждаш ли? — обади се привдигналият се в желанието си да бъде по-убедителен Метю. — Трябва да изчезваш, Чоки, за да мога да оздравея. — После сякаш се заслуша в нещо. — Да — допълни той решително.
Изглежда, номерът мина. Не, наистина мина.
Момчето легна назад и видимо се отпусна.
— Тя си отиде — обяви той.
— Чудесно, сега можеш да се успокоиш — каза Мери.
И детето се успокои. Сгуши се удобно и кротко. Скоро очите му се затвориха. Само след няколко минути вече спеше дълбоко. Ние с Мери се спогледахме. Тя подгъна завивките под него и нагласи връвчицата за звънеца да му е подръка. Отдалечихме се на пръсти до вратата, загасихме лампата и слезнахме долу.
— Е — обадих се пръв аз. — какво ли трябва да правим сега?
— Не са ли изумителни тези наши деца? — попита Мери. — О, боже мили, по всичко личи, че семейството е посетено от нова Пиф.
Налях по малко шери за двамата, подадох на Мери чашата и вдигнах моята.
— Нека се надяваме, че тази новата ще е по-малко досадна от предишната — казах аз. Оставих чашата си, но замислен, не откъсвах поглед от нея. — Знаеш ли — продължих след малко — не ме напуска чувството, че този път е нещо по-сериозно. И преди ти бях казал, че пифовете са изобретение на малките момиченца и че не съм чувал подобно нещо за някое единадесетгодишно момче… Някак не се връзва… Трябва да попитам някого…