Колкото за историята на Розамонд дьо Гияк и Гастон Флорак, по-добре да се обърнем към романите. Те не разкриват напълно истината, но там нещата завършват хубаво, защото Розамонд и Гастон ще се оженят и ще заживеят щастливо. В историята за Николет и кастелана има твърде много вълнуващи случки — битки, сънища и спорове — но така е, когато става дума за любов.
Един ден съпругът на Николет и кастеланът на Домфронт излезли на лов, придружени от дамата. Макар и двамата да я обичали много, също толкова обичали и лова. Преследвали една сърна и по пътя се натъкнали на много препятствия. За тази сърна се говорело много, но до този ден никой не я бил виждал. Следвайки кучешкия лай, стигнали до бреговете на широка река. На отсрещния й бряг видели сърната. Реката била бърза и дълбока, и двамата мъже се чудели на куража на животното, което я преплувало и сега гледало преследвачите си с тъжни и нежни очи. Нито едно куче не смеело да прекоси реката, дори най-смелият кон не би се опитал.
Без да казват нищо, двамата мъже слезли от конете си. Прислужниците им ги молели да изоставят плячката си и да се приберат у дома. Според тях, богиня била приела образа на сърна, навярно неслучайно. Нито едно смъртно животно не би могло да преплува реката и да оцелее. И ако продължали преследването, със сигурност щяло да ги сполети нещастие. Николет се присъединила към молбите им. Но съпругът й и кастеланът на Домфронт не обърнали внимание на мъдрите думи на свитата си и дамата, а както си били облечени, скочили в бързите води.
Борили се с течението и въпреки усилията били отнесени далеч от брега между острите скали. На половината път съпругът на Николет извикал на кастелана: „Помогни ми, приятелю, защото съм ранен и ще се удавя.“ Но кастеланът не бил толкова зле и можел да стигне до другия бряг. Въпреки това обаче, той се върнал и с големи усилия спасил приятеля си от вълните. Двамата се изкатерили обратно на брега, където ги чакала свитата. А сърната продължавала да ги гледа с тъжните си очи. Когато видяла, че се спасили, тя се обърнала и изчезнала в тъмната гора. Никой повече не я видял.
Прислужниците поблагодарили на Бога за спасението и похвалили кастелана на Домфронт за безкористната му постъпка. Но съпругът на Николет не бил добре. Един остър камък в средата на реката го намушкал в сърцето и сега кръвта му изтичала, докато лежал на тревистия бряг. Жена му държала ръката му, но била обзета от такава силна скръб, че не можела да каже нищо и плачела. Кастеланът коленичил до него и казал. „Съжалявам, че те виждам така. Трябва бързо да те отнесем у дома.“ Приятелят му отвърнал: „Отивам си от този свят, ще ме носите на носилка.“ Кастеланът също започнал да плаче, но съпругът му казал да изтрие очите си и внимателно да го изслуша. „Защото“, казал той, „отдавна знам, че си влюбен в моята дама. Не, не го отричай, ако любовта ти е почтена, защото времето ми изтича.“ Кастеланът си признал, че това е истина. „Не знам как моята скъпа Николет ще се справи, когато ме няма. Но знам, че никой не заслужава да бъде обичан повече от нея. Ако реши да се омъжи втори път, дано си спомни за теб“ — и с тези думи той издъхнал.
Много сълзи били пролени при смъртта на този мъж. Николет била обезумяла от скръб и когато видял това, кастеланът от Домфронт съжалил, че той не е загинал в реката. Тялото на мъртвеца било отнесено у дома на носилка, както бил предсказал, последвали дълги дни на траур. Погребението му било най-величественото, виждано някога. Но всичко човешко е нетрайно, дори голямата скръб и след подходящ период на траур Николет си спомнила думите на своя съпруг и погледнала благосклонно на кастелана на Домфронт. Двамата се оженили със съгласието на своите близки. От този ден нататък Николет и кастеланът заживели в хармония и между тях никога не били разменени думи на ревност или на гняв.
Джефри Чосър, Алан Одли и Нед Кейтън най-после се озоваха на родна земя. Бяха се разделили с актьорите в Дувър, след като слязоха от „Арверагус“. Луис Луп беше неутешим след смъртта на жена си, но непоколебимо решен отново да тръгне с актьорите си, които вече бяха с двама по-малко. Чосър забеляза, че на Нед Кейтън му е мъчно да се раздели с Алис Луп. Известно време младежът щеше да я носи в сърцето си, но после образът й щеше да избледнее, както бе станало с Розамонд дьо Гияк за самия него.
Джефри не каза нищо за признанието на Маргарет, твърдеше, че са си разказвали разни истории (което донякъде беше истина). Тя се обърнала да погледа залязващото слънце, загубила равновесие и паднала през борда. Съпругът й беше присъствал на последните й мигове, беше чул плясъка. С Чосър веднага бяха изтичали на борда, но в сините вълни не се виждаше нищо.