— Това било чудодейно спасение от вълните — каза Чосър, спомняйки си историята за спасяването на Анри Гияк. Мислеше си и за Маргарет Луп.
После продължи:
— Вратата на колибата се отворила и влязла лейди Доригена. Тя не видяла корабокрушението, но чула, че някой е бил спасен. Освен това тя знаела, че Аурелис го е спасил. Може би била дошла да го поздрави, да го похвали за безкористната му смелост. Човекът, чиято била колибата, излязъл, когато видял дамата.
— Доригена погледнала Аурелис. Той съзнавал, че е гол под завивката. Тя не казала нищо, но му се усмихнала, както никога досега и заради тази усмивка Аурелис можел да рискува отново живота си, ако трябвало и хиляди пъти. После тя приближила към мъжа, който лежал на пода. Очите му отново били затворени. Сигурно бил учуден, че изобщо е оцелял. Струйка вино се стичала в сплъстената му брада.
— Аурелис чул ахване. Погледнал към Доригена. Била пребледняла. Протегнала ръка и ако не се била хванала за една от гредите, щяла да падне на пода. Устата й била отворена, но от нея не излизал нито звук. Не сваляла поглед от мъжа. Той отново отворил очи и я погледнал. Опитал се да стане, но нямал сили. Отново се отпуснал, но извадил ръка изпод завивката и я протегнал към Доригена. После промълвил някакви неразбираеми думи.
— Сигурно сте се досетили кой бил мъжът. Арверагус, съпругът й, се върнал от мъртвите. После, когато се върнали в замъка и Арверагус се възстановил от изпитанието и поблагодарил на Аурелис за спасяването си, научили цялата история. Рицарят не бил на кораба, който Доригена видяла да се разбива в черните скали. Бил ранен, докато се бил в Англия, толкова тежко, че другарите му се страхували за живота му. Той им заръчал да не казват нищо на Доригена и ги изпратил у дома. Когато пристигнели, те трябвало да й разкажат внимателно новината, като подчертаят, че той ще се върне, веднага щом оздравее. Той не очаквал да оздравее, но решил, че по този начин сърцето и умът й ще бъдат подготвени за най-лошото.
— Но все пак оздравял. Минало дълго време, но най-накрая отново можел да става от леглото и да се движи. Още слаб, но в повишено настроение, той облякъл каквото му попаднало и взел първата лодка, която отплавала към Бретан. Била рибарска. Когато наближили скалите на дома му, вятърът се засилил, морето се развълнувало и понесло малката лодка към скалите. Той не знаел какво е станало с хубавия му кораб, онзи със златния лъв. По онова време новините не се разпространявали толкова бързо. Арверагус нямал представа, че бойните му другари са загинали на същото място преди много месеци. Ако знаел, може би щял да реши, че няма как да избягаш от съдбата. Смъртта, от която се спасил, отново го гледала в лицето. Него и екипажа на малката лодка.
— Както разбрахте, лодката се разбила в скалите и Арверагус паднал във водата заедно с другите. Борел се с вълните, но бил безпомощен като бебе. Когато потъвал за трети път, си мислел за Доригена. Все пак тя щяла да остане вдовица. Следващото, което помнел, било как се задавил, когато някой се опитал да налее нещо топло в устата му. Лявата му ръка била загрята от огъня, усещал как го боли една стара рана в хълбока, онази, която едва не го убила. После усетил, че някой се надвесва над него, отворил очи и видял жена си. Тя пребледняла и се подпряла, за да не падне. Искала да говори, но от устата й не излизал звук. Била по-изненадана да го види, отколкото можел да предположи.
— Ами Аурелис? Той се зарадвал на благодарността на рицаря. Бил спасил човек от удавяне. Бил повече от благодарен за усмивките и милите думи, с които го обсипвала Доригена. Но дори когато за стотен път му казала, че никога няма да е в състояние да му се отблагодари достатъчно, той усещал, че иска да остане сама със съпруга си, който по чудо се завърнал в прегръдките й. Затова поел към скромното си жилище. Бил изтощен от битката си с вълните, но не могъл да заспи. Вместо това молбата на Доригена изплувала в мислите му. Тя му била обещала да стане негова, ако върне съпруга й от морето. Нима не бил направил точно това? Фактът, че Арверагус бил жив, а не купчина кости, нямал значение и така погледнато, Доригена би трябвало да му се отблагодари още повече. Според Аурелис, той изпълнил дори повече от онова, което бил обещал. Сега тя трябвало да изпълни своето обещание и да му се отдаде. Когато наближил краят на нощта, а сънят си оставал все така далеч, той се изпълнил със справедливо възмущение. Дали Доригена щяла да си спомни обещанието си? Едва ли. Не било ли по-вероятно да го забрави, умишлено или просто защото била изпълнена с щастие от чудодейното спасение на Арверагус? Защо всички освен него трябвало да бъдат щастливи?