— Когато се зазорило, той станал и й написал писмо. То било много учтиво, макар да бил разгневен. Писал, че се радва, че съпругът й е бил върнат. Благодарял на небето, че двамата успели да се измъкнат от вълните. Напомнял й за разговора им в градината и за обещанието й. Останалото оставял на нея. Все пак, тя била дама. Не можел да я принуждава на нищо. Но зад всичко това, се промъквала идеята: „Защо всички освен него да бъдат щастливи?“
— На другия ден Арверагус заварил жена си, обляна в сълзи. Пред нея имало писмо. Тя бързо го скрила. Той я притиснал с въпроси. Какво имало? Тя се престорила, че плаче от радост за щастливото му завръщане. Той я прегърнал и отново я попитал какво има. Разтърсена от събитията, Доригена скоро си признала всичко. Разговорът в градината, обещанието. Обещала била да се отдаде на Аурелис, ако върне съпруга й от вълните, за да го погребе достойно. И Аурелис удържал на думата си. Какво щяла да прави сега?
— Съпругът й изглеждал мрачен. Извърнал се, изпълнен с мъка. Когато погледнал отново към Доригена, изражението му било решително. Казал й, че щом е дала дума, не бива да я престъпва. Трябвало да отиде при Аурелис и да изпълни обещанието си. Било въпрос на чест. „Но“, казал той „за бога, жено, не казвай за това на никого, заради доброто име на рода ни. И помоли Аурелис също да го запази в тайна.“ После, като видял, че е разстроена, я прегърнал още веднъж и й казал: „Всичко може да се оправи, не се страхувай.“
— С натежало сърце Доригена се отправила към дома на Аурелис. Когато на вратата му се почукало, той се изненадал. Не я очаквал. Написването на писмото охладило страстите му. Виждайки болката на лицето й, у него се породило съвсем различно чувство. Съжаление. Знаете, че това чувство се пробужда най-лесно в благородните сърца и макар да бил обикновен оръженосец, Аурелис притежавал вродено благородство. Скоро той разбрал как стоят нещата с Доригена и Арверагус. Не му било хрумнало, че Доригена ще сподели всичко със съпруга си. Бил удивен от съзнанието за чест, което проявили рицарят и неговата дама. Изслушал Доригена, която повторила молбата на съпруга й никой освен тях тримата да не узнае за това.
— Преди тя да успее да довърши, Аурелис бил изцяло обзет от състрадание. Едва можел да говори, езикът му натежал. Едва виждал през насълзените си очи. Казал на Доригена: „Лейди, върни се при съпруга си. Освобождавам те от обещанието ти, от всяка част от него. И двамата показахте, че сте верни на думата си, само недостоен човек би се възползвал от теб. Аз не съм такъв. Иди и живей щастливо със съпруга си. За мен е чест, че успях да спася такъв благороден човек от прегръдките на морето и да го върна на благородната му съпруга.“ Тя се опитала да каже нещо, но той я прекъснал. „Не, нито дума повече.“ След това я прегърнал и целунал съвсем непорочно. Това бил първият и последен път, когато двамата се докосвали.
— Тя излязла от скромния дом на Аурелис и се върнала при Арверагус. И нейното сърце преливало от вълнение. Със смесица от радост и тъга тя съобщила на съпруга си какво се било случило. Арверагус щедро похвалил добрия оръженосец, който го спасил и не опетнил името им. После утешил Доригена, чието страдание по време на неговото отсъствие и след това било навярно по-голямо и от неговото. Оттогава заживели в хармония и приятелство.
Чосър замлъкна. Скоро щеше да мръкне. Внезапен полъх на вятъра разпръсна листата по пътя им. В далечината се виждаха стените на Кентърбъри. Щяха да стигнат в града навреме, за вечеря. Утре сутрин, както си беше обещал, щеше да посети гробницата на свети Томас и да му поблагодари за благополучното им завръщане. На стотици мили оттам може би дебнеше война. В Аквитания със сигурност щеше да има смърт и сражения. Но той не смяташе, че трябва да участва в този поход. Джон Гонт му беше казал, че не е негова грижа. „Прибери се у дома и пиши.“ Много добре, така и щеше да направи. Да се прибере. Да пише. След ден-два щеше да стигне до портата в Олдгейт. При жена си и семейството. Бебето скоро щеше да се роди. Как щяха да го кръстят? Чосър не се съмняваше, че ще е момче. Луис може би…
Спомни си как тръгна на път преди няколко месеца. Тогава никой не знаеше, че Хюбърт ги преследва. Доказателство за това откриха и когато си вземаха конете от Maison Dieu в Дувър, където бяха нощували. Когато попита за конярчето Питър, брат Джеймс каза на Чосър, че момчето е мъртво, че се пребило, падайки от стълбата в конюшнята. Това приличало на злополука, но след два дни открили и тялото на член на ордена на име Хюбърт в малката горичка срещу странноприемницата. Той явно бил убит, но не се знаело от кого. Чосър можеше да каже, че мъжът, който е отговорен за смъртта и на двамата, е под ключ в двореца на принца в Бордо. Но си премълча, за да избегне забавянето и усложненията. Това беше още едно нещо, което след време трябваше да съобщи на Джон Гонт. Може би тогава той щеше да размисли дали да остави жив толкова опасен човек като лъжливия монах.