Имаше и монах от ордена на Светия кръст, същият, в чиято странноприемница бяха преспали. Чосър се чудеше какво прави той на „Сейнт Томас“. Беше му хрумнало да го разпита за човека, паднал от стълбата. Кой е бил? Жив ли е? Зле ли е пострадал? Но монахът се беше вглъбил в някаква благочестива книга, облегнат на палубата, и изглеждаше като човек, който не би желал да бъде обезпокояван, и би предпочел да се върне обратно в манастира. Казват, че монах извън манастира е като риба на сухо. Ако това беше вярно, тези дни много повече риби пляскаха на сушата, отколкото плуваха в морето. Може би братята от ордена на Светия кръст имаха манастир и в Кале.
Освен тези набиващи се на очи пътници имаше още трима-четирима, които той не можеше да прецени.
Разбира се, беше възможно да греши и никой да не ги следи. Или, ако ги следеше, можеше да се е качил на друг кораб, надявайки се да пристигне в Кале по едно и също време със „Сейнт Томас“. Чосър не сподели подозренията си с Нед Кейтън и Алан Одли. Междувременно корабът се подскачаше върху вълните, сякаш се опитваше да ги заглади.
Джефри Чосър си спомняше пътуването при първия си поход във Франция преди много години. Тогава беше посетил гробницата на свети Томас в Кентърбъри. Беше октомври и дните застудяваха. Помнеше как за първи път беше зърнал пристанището на Дувър, в което сякаш имаше повече кораби, отколкото вода. Имаше чувството, че е част от голям поток мъже, който на приливи и отливи се носеше към морето. Придвижването им беше прекъсвано от необясними забавяния, а понякога изглеждаше, че ще тръгнат след час. После, без да се чуе каквато и заповед, стана ясно, че няма да тръгнат следобеда, а по-късно — че няма да е същия ден, а може би дори и същата нощ. Всички свалиха багажа си и се настаниха, за да хапнат, да поговорят, да си разказват смешни истории, да играят на разни игри, да умуват какво става и да поспят.
Джефри Чосър, включен в свитата на Лайънел, херцог Кларънс (един от синовете на крал Едуард — вече покойник), беше много млада и несъществена част от тази свита. Макар че през есента на 1359 година още не бе навършил двадесет, беше надраснал годините си. Вече знаеше, че онези, които говорят най-уверено, дори се перчат с бъдещите си подвизи, най-вероятно ще се разминат с очакванията си. Той си мълчеше и слушаше оживените разговори около него — какви са шансовете за плячка, перспективите за забогатяване след войната.
Самият Чосър беше едновременно уплашен и развълнуван. Наблюдаваше как товарят на корабите предмети за домакинството — малки ръчни мелнички за жито, фурни за хляб, като че ли бяха докарали цели кухни — заедно с всички животни, необходими на благородниците — не за битките, а за лов. Към соколите и гончетата се отнасяха внимателно, а към обикновените войници — като с животни. Шлемовете, ризниците и останалите им вещи бяха небрежно струпани в каруци, от чиито ритли висяха и дрънкаха ръждясали съдове за готвене. Ако затвореше очи, би си помислил, че се намира сред армия от калайджии. Беше му любопитно да види как малките плоскодънни лодки, направени от кожа, ще бъдат качени на по-големите кораби. Бяха му казали, че те са за риболов по френските езера и реки, така че поне кралят да има с какво да се храни по време на великите пости. Беше средата на есента и Джефри внезапно осъзна колко дълго може да продължи походът.
Крал Едуард се гласеше да улови по-голяма риба, отколкото можеше да намери в своите езера — възнамеряваше да вземе самата френска корона в суматохата от разпри между претендентите. Френският крал, наричан Жан Добрия, през това време беше в Англия и живееше в разкош, както подобава на заложник с кралска кръв. Но синът му, дофинът, все още беше в Париж. Шарл беше по-костелив орех от баща си и не желаеше да отстъпи пред исканията на англичаните. Затова Едуард беше разгласил намерението си да стигне до Реймс и да бъде коронясан в катедралата за крал на Франция.
Естествено, това не стана. Обсадиха Реймс, но не успяха да влязат в града, камо ли да се стигне до коронация. Походът се разпадна сред болести, глад и отвратително време. Самият Чосър беше пленник за известно време. Да си в плен не беше толкова лошо. Бяха му спестени участията в битки и ежедневните схватки между двете страни. С пленниците от знатен произход се отнасяха почти със същото уважение, както с кралските соколи и кучета. Богатите благородници, за които можеше да се вземе откуп, си бяха почти като пари под дюшека. А и по време на краткото си пленничество Чосър се беше сближил с Розамонд дьо Гияк. И когато дойде време да си тръгва — след като откупът от 16 лири беше платен от кралския ковчежник — той напусна Франция, обръщайки се често назад.