Скоро след това между двете съседни страни беше сключен крехък мир. Но добродушният Жан умря и твърдоглавият дофин Шарл се качи на трона, изпълнен с желание да прогони англичаните от страната. Той действаше с хитрост и дипломация, а не в открит бой, което беше типично за почтените крале като баща му. Хитростта и дипломацията изглежда даваха резултат, макар и бавно. И сега, повече от десет години по-късно, Англия се бореше да задържи голямата териториална ивица в югоизточна Франция, известна като Аквитания или Гийена. Всичко зависеше от лоялността на няколко гасконски благородници и желанието им да поддържат връзки със „старата родина“. Какво биха направили те за нея и какво би могла тя все още да направи за тях?
Един от тези благородници беше граф Дьо Гияк. Чосър си го спомняше ясно и с известна привързаност, тъй като именно той, макар и не лично, го бе пленил при обсадата на Реймс. Джефри Чосър, син на търговец на вино, беше станал плячка на човек, чиито земи в западна Аквитания обхващаха няколко пъти по-голяма площ от Лондон; човек, който би могъл да изкупи стоката на всички търговци от Винтри Уорд, без да забележи разликата в приходите си. Именно тази някогашна връзка между прочутото семейство Гияк и Джефри Чосър беше довела до сегашната му мисия.
Залавянето на Чосър при обсадата не беше станало в славна битка. Заедно с половин дузина войници той се намираше на около три километра от Реймс, чиито непокорени стени се виждаха в промеждутъците между дъжда и мъглата. Беше ден-два преди Коледа. Английските благородници пируваха, сякаш не бяха на война и се редуваха да канят гости в палатките си или в реквизираните къщи. Но останалите често бяха оставяни да се оправят сами. Така Чосър се озова седнал с още четирима-петима войници от свитата на Лайънел край слабия огън, запален от овъглените останки на изгорял хамбар, на който печаха това, което бяха успели да отмъкнат. Беше едва средата на следобеда, но притъмняваше. Може би не бяха очаквали нападение от врага — в крайна сметка собствените им водачи се приготвяха да отпразнуват Рождество Христово, сякаш внезапно на земята завинаги се бяха възцарили мир и доброжелателство — защото в един миг се шегуваха и си спомняха с известна горчивина какво биха правили в Англия, ако не бяха на този забравен от Бога поход (вече бяха наясно, че този опит за отнемане на френската корона беше обречен), а в следващия от сянката на близките дървета изскочиха въоръжени мъже и ги обкръжиха.
Чосър и другарите му бяха свалили подгизналите си брони и бяха се увили в наметалата си и конски чулове, които също вече бяха доста мокри. Оръжията им също бяха внимателно покрити, за да ги запазят от дъжда. Един от тях се опита да се съпротивлява и беше убит набързо. Друг понечи да избяга, но беше спънат и ранен смъртоносно в бедрото. След това предводителят на френските наемници им извика да се предадат. Можеше да накара да ги убият — просто група раздърпани младежи, седнали край огъня, но тъй като носеха цветовете на някаква важна личност, сигурно беше осъзнал, че са ценни, дори да не познаваше герба на Лайънел, херцог Кларънс.
За секунда Чосър се запита дали да се бие. Но в сгъстяващия се мрак видя, че човекът, с когото беше говорил допреди минути, лежи по лице на земята, а от крака на другия, макар и още жив, блика червена струя, сякаш тялото му се опитваше да се отърве от кръвта колкото се може по-бързо, и реши, че това не е моментът да прибягва до оръжие.
Прекараха нощта треперещи в развалините на близкия хамбар — десетината французи и четирима оцелели пленници. Мъжът с раната в крака беше оставен да умре в мрака, на мочурливата земя. Или бе умрял бързо, или беше много издръжлив, защото Чосър не чу друг звук, освен един-единствен вик. Веднага щом се зазори и слънцето затрептя иззад мъглата, ги подкараха на запад към Серне, градче, все още държано от французите. Там пленниците бяха разделени и Чосър се оказа в ръцете на граф Дьо Гияк, който беше потърсил временно убежище на същото място. В съответствие с някаква сложна система от задължения, която Джефри не беше разбрал на времето, водачът на наемниците беше под командването на местен земеделец, който пък беше роднина на графа. Земеделецът сигурно беше очаквал да спечели някоя и друга пара от Чосър, но графът предложи „да се грижи“ за англичанина, докато получат откупа. Така Джефри Чосър беше предаден на Анри дьо Гияк, а другите трима — на коменданта на Серне.